капки пот. Виктор знаеше, че една от главните опасности за епилептиците по време на особено продължителни или тежки припадъци е хипертермията — повишаването на телесната температура от контракциите на мускулите, която можеше да доведе до мозъчни увреждания. Дали момчето умираше, или тялото му се мъчеше отново да се върне към живот, като изгаряше остатъците от замръзването?
Постепенно конвулсиите намаляха до силно треперене. Виктор продължи да държи главата. После гърдите на момчето се повдигнаха толкова, че сякаш всеки момент гръдният му кош щеше да се пръсне. Остана в това положение с гръб, извит в дъга над пода. Сините устни постепенно станаха розови, кожата пламна от резките движения.
След това тялото хлътна, сякаш се сви обратно в себе си, съпроводено със задавена кашлица. После момчето остана да лежи неподвижно, отново изпаднало в дълбокия си мъртвешки сън върху пода.
Дълбоко съжаление, примесено с необяснима печал, обзе Виктор.
Може би това бе най-доброто, което бе постигнал баща му — блестящо, но в крайна сметка неуспешно.
Вгледа се в лицето на момчето, спокойно в истинската смърт.
И тогава очите на детето се отвориха и се взряха в него, замаяни. Малкият му гръден кош започна да се издига и отпуска. Вдигна ръка, след което отново я отпусна уморено на пода.
Живо…
Устните му се размърдаха. Произнесоха една-единствена дума — слабо, все още без дъх:
— Отец.
На руски.
Виктор погледна останалите, но когато сведе отново поглед, момчето продължаваше да го гледа.
Устните се раздвижиха отново, повтаряйки същата дума.
— Отец… Папа.
Преди да успее да реагира, се разнесе тропот на множество крака. Появиха се група въоръжени войници.
— Господин адмирал! — викна лейтенантът им. Виктор остана коленичил на пода.
— Какво има?
Очите на мъжа се стрелнаха към голото дете, след което отново към него.
— Сър, американците… Най-горното ниво е без ток. Смятаме, че се опитват да избягат от станцията.
Очите на Виктор се присвиха. Остана долу до момчето.
— Глупости!
— Сър? — в погледа на офицера се мярна объркване.
— Американците няма да ходят никъде. Все още са тук.
— Какво… какво желаете да направим?
— Заповедите са същите! — Виктор се взираше в очите на момчето и знаеше, че държи отговорите на всички въпроси. Нищо друго нямаше значение. — Преследвайте ги. Избийте ги.
15:42
Едно ниво отдолу Крейг пълзеше в сервизния тунел, стиснал картата в едната си ръка. Помещението трябваше да е съвсем наблизо. Останалите го следваха.
Спря на едно място, където шахтите се пресичаха. Беше тясно от многото проводници и тръби. Провря се между тях и се насочи наляво.
— Оттук — прошепна той на останалите.
— Още колко остава? — попита доктор Огден някъде отзад.
Отговорът се появи пред него. Слаба светлина проникваше през решетката, вградена в пода на ледената шахта.
Крейг забърза напред. Щом се приближи достатъчно, легна по корем и надзърна през решетката в помещението отдолу. Гледано отгоре и осветено от единствена гола крушка, стаята изглеждаше приблизително квадратна, облицована със стоманени плочи както останалите помещения в станцията. Това обаче бе напълно празно, отдавна изоставено и недокоснато.
Най-доброто скривалище, което успя да измисли.
Далеч от всичко и изолирано.
Извъртя се, за да може да ритне решетката. Отначало винтовете се съпротивляваха, но отчаянието бе по-силно от ръждясалата стомана и леда. Решетката се отвори и увисна надолу.
Крейг провря глава през отвора, за да се увери, че стаята е наистина празна, после пъхна краката си и се спусна долу.
Таванът не беше висок. Помещението отдавна бе наводнено. Водата се беше издигнала на метър нагоре, след което бе замръзнала. Виждаха се няколко варела за гориво и сандъци, наполовина погребани в леда. От замръзналия басейн се подаваше стойка, пълна с инструменти. Долните три лавици бяха забити в пода.
Най-поразителната гледка обаче бяха двете огромни месингови зъбчати колела в двете противоположни стени. Издигаха се на височина три метра, а дебелите им шестоъгълни оси бяха закрепени към два масивни двигателя, вградени в ледения под. Зъбците на колелата влизаха в прорезите на чудовищната месингова стена, която представляваше едната страна на помещението.
Колелото от дясната страна лежеше огънато, паднало при някакъв взрив в миналото. Върху повърхността му все още личаха следи от обгарянето. Беше разрушило съседната стоманена стена до нивото на леда. Може би именно това е била причината за наводняването.
Крейг впери поглед през цепнатината. Беше прекалено тъмно, за да се вижда много далеч.
— Какво е това място? — попита Аманда, след като се спусна долу. Изправи се на крака и зяпна гигантския механизъм.
Крейг се обърна към нея, за да може да разчете устните му.
— Според плановете това е контролното помещение за морската порта на станцията — той посочи месинговата стена с прорезите. — Оттук са спускали и вдигали преградата, когато руската подводница е приставала в пещерата отдолу.
Междувременно доктор Огден и тримата му докторанти също се бяха спуснали долу. Озърнаха се неспокойно.
— Тук безопасно ли е? — попита Магдален.
— Малко по-безопасно — отвърна Крейг. — Трябваше да се измъкнем от сервизните шахти. Руснаците ще плъзнат по тях и ще подпалят всичко. По-добре да се скрием тук. Помещението е изолирано от основния комплекс. Много е вероятно дори да не знаят за съществуването му.
Крейг отиде до единствената врата, намираща се срещу морската порта. В нея имаше малко прозорче. Оттатък се виждаше тесният коридор, който водеше обратно към станцията. Бе наводнен почти до тавана. Никакви руснаци не можеха да дойдат по него.
Аманда трябваше да се доближи до него, за да разчете по устните му.
— Ами Мат и останалите?
Крейг прехапа устни. Беше му трудно да я погледне в очите.
— Не зная. Ще трябва да се погрижат сами за себе си.
Докато гледаше през прозорчето, бе видял как Уошбърн се подхлъзва и пада, привличайки вниманието на охраната. Последвалата стрелба го бе накарала да избяга обратно при групичката цивилни. Със сигурност Мат и останалите бяха заловени или мъртви. И в двата случая не можеше да рискува и да остане там. Затова поведе групата надалеч — но надолу, вместо нагоре. Контролното помещение на портата изг- леждаше идеалното място за криене.
Доктор Огден и другите биолози се приближиха към тях, като внимателно стъпваха върху ледения под.
— Значи просто ще се крием тук и ще чакаме руснаците да си тръгнат?
Крейг премести настрани дървен сандък с празни бутилки водка. Явно последните оцелели на полярна станция „Грендел“ си бяха направили последен купон. Бутилките зазвъняха. Седна на един от сандъците.
