Самият той също копнееше за глътка нещо по-силно.
— Досега трябва да се е разчуло какво става тук. Вероятно помощта идва насам. Трябва само да оцелеем дотогава.
Аманда продължаваше да го гледа втренчено с пронизващия си поглед. Крейг усети стаения дълбоко в нея гняв. Тя се бе възпротивила на решението да избягат, без да разберат какво точно е станало с Мат и хората от флота. Но всички останали бяха гласували срещу нея.
Крейг извърна поглед, безсилен да се изправи срещу това мълчаливо обвинение. Нуждаеше се от нещо, което да го разсее, да отвлече вниманието на всички от сегашното им поло-жение. Бръкна в пазвата си и извади единия от трите тома, които бе отмъкнал от лабораторията. Ето една главоблъсканица, която щеше да им запълни времето. А и нищо чудно някой от учените да успее да се досети как да я дешифрират.
Очите на Аманда се разшириха.
— Ти си ги откраднал?
— Взех първия том и последните два — сви рамене Крейг, измъкна другите и подаде единия на Аманда, а другия на доктор Огден. — Предположих, че те са най-добрите. Началото и краят. На кого му е притрябвало да чете основното изложение?
Аманда и доктор Огден отвориха книгите. Докторантите надзъртаха през рамото на професора си.
— Написано е на занзибарски — обади се Зейн, най-младият от триото, и се намръщи.
— Не, това е код — поправи го Аманда, прелиствайки страниците.
Крейг отвори третия том, който все още лежеше в скута му. Зяпна началото на страницата.
— Но що за писменост е това? — попита той. — Със сигурност не е кирилица.
Аманда затвори своята книга.
— Всички дневници са като тези. Ще е необходим цял екип от криптолози, за да ги дешифрират.
— Но защо изобщо е трябвало да ги кодират? — недоумяваше Крейг. — Какво са криели?
Аманда сви рамене.
— Май придаваш прекалено много значение на кода. От векове учените винаги са били параноици по отношение на откритията си и са се мъчели да прикрият записките си по най-шантави начини. Дори Леонардо да Винчи е писал дневниците си така, че могат да се разчетат само ако се гледат с огледало.
Крейг продължи да се взира в странните знаци, опитвайки се да намери някакъв смисъл в завъртулките и ченгелите. Но нищо не му идваше наум. Имаше чувството, че нещо липсва.
Както седеше, чу някакъв звук. Отначало си помисли, че само му се е сторило, но звукът се повтори — този път по-силно.
— Това пък какво е? — попита Магдален.
Крейг се изправи, а Аманда се заозърта объркано.
Крейг тръгна по посока на звука. Идваше от цепнатината, където счупеното колело бе разкъсало стената. Клекна и се вслуша.
— Мисля… мисля, че е лай — каза Зейн, когато и останалите се струпаха около Крейг.
— Определено е куче — каза доктор Огден.
— Не, не куче… а вълк! — поправи го репортерът.
Бе разпознал характерния лай. Неведнъж му се бе случило да го чува през последните няколко дни. Не можеше да скрие изумлението си.
— Това е Бейн!
Три слепи мишки
9 април, 16:04
Полярна станция „Грендел“
14. Приклекнала на една пресечка между тунели, Джени вдигна юмрук, за да нареди на Бейн да пази тишина. Вълкът ръмжеше и се притискаше плътно до нея, за да я пази. Мат го бе обучил да реагира на команди с жестове — особено полезно нещо, когато си на лов в гората.
Но в този случай дивечът бяха те.
Том Помаутук стоеше зад нея, притиснат от Ковалски. Посочи зеления ромб, който маркираше тунела вляво.
— Оттук — прошепна той, останал без дъх от ужас.
Джени даде знак на Бейн да води. Вълкът тръгна бавно напред — настръхнал, дебнещ. Последваха го.
През изминалия половин час на няколко пъти бяха видели зверовете — масивни, гладки и мускулести създания. Но бяха намерили начин да ги държат настрана — точно както бяха сторили с първото.
Джени стискаше здраво сигналния пистолет. Експлозията от светлина и горещина беше достатъчна да дезориентира създанията и да ги накара да избягат назад — но въпреки това продължаваха да вървят подире им. А им оставаха само две ракети, които вече бяха заредени в двуцевния пистолет, други амуниции нямаха.
Светлината около тях внезапно замига и за един дълъг миг се възцари пълен мрак. Том изруга и почука фенерчето в стената. То светна отново.
— Дори не си го и помисляй — изстена Ковалски.
Фенерчето, измъкнато от сандъка за извънредни случаи в самолета, беше старо. Джени никога не бе сменяла батериите му. Прокле немарливостта си, когато фенерчето примигна отново.
— Хайде, скъпа — отново изстена Ковалски.
Том разтърси фенерчето, този път с две ръце. Но нищо не можеше да го накара да светне отново. С него бе свършено.
Тъмнината ги обгърна, стовари се тежко отгоре им, притисна ги един към друг.
— Бейн — прошепна Джени.
Усети познатото допиране до крака си. Пръстите и докоснаха козина. Потупа кучето отстрани. Ръмжеше — съвсем тихо, но вибрациите се усещаха през ребрата му.
— И сега какво? — попита Том.
— Сигналните ракети — отвърна Ковалски. — Можем да запалим едната и да я носим. Може и да издържи, докато намерим някоя безопасна дупка по-далеч от гадините.
Джени стисна сигналния пистолет.
— Останали са ми само две. Как ще държим съществата настрана?
— Точно сега трябва да виждаме съществата, ако искаме да отървем кожите.
Джени не можеше да възрази на тази логика. Отвори оръжието и извади едната ракета.
— Чакайте — прошепна Том. — Погледнете надясно. Това не е ли светлина?
Джени се загледа, като се напрягаше да види нещо в тъмнината. Накрая забеляза неясно петно светлина. Нещо блестеше през леда.
— Може би това е станцията?
— Не е възможно — отвърна Том. — Би трябвало все още да сме доста далеч от входа.
— Е, но във всеки случай е източник на светлина. — Ковалски се размърда до Джени. — Хайде да проверим. Запали ракетата.
— Не — Джени продължаваше да се взира в призрачната светлина. Върна сигналната ракета обратно в цевта. — Така няма да можем да виждаме източника.
— Какво искаш да кажеш? — изръмжа Ковалски.
— Ще трябва да намерим пътя в тъмното — Джени прибра пистолета и зашари с пръсти. — Дай ръка.
Ковалски взе дланта и в своята. Другата и ръка намери Том.
— Тук, Бейн — прошепна тя и тръгнаха. Ковалски водеше.
Подобно на три слепи мишки, те се затътриха по тунела към следващия завой в посока на източника на светлина. Напредваха бавно. Джени усещаше странно напрежение в челюстите си, сякаш бе стиснала
