зъби — едва доловима вибрация някъде дълбоко зад кътниците. Не я бе напускало още откакто се озоваха в тунелите. Може би бяха вибрации от генераторите или моторите, произвеждащи електричество за базата горе.
Но не бе убедена. Щом се намираха далеч от станцията, защо усещането като че ли се засилваше?
Направиха още няколко завоя, приближавайки към източника на светлина.
— Май се спускаме все по-надълбоко — каза Ковалски.
Трудно можеше да се разбере в пълния мрак дали матросът бе прав.
— Вече трябва доста да сме се отдалечили от маркирания тунел — обади Том. — Като едното нищо можем да се изгубим.
— Светлината става по-силна — каза Джени, макар че не беше съвсем сигурна. Може би просто очите и бяха привикнали към тъмното. Усещаше сърбежи сякаш вътре в главата си. „Това пък какво е?“
— Напомня ми за разказите на дядо за Седна — прошепна Том.
— Седна ли? — не разбра Ковалски.
— Едно от божествата ни — обясни Джени. Знаеше, че може би не трябваше да говорят толкова много, но гласовете на другите действаха успокоително в мрака. — Инуитски дух. Нещо като сирена. Казват, че примамвала рибарите в морето и ги карала да гонят светещия и образ, докато не се удавят.
— Първо чудовища, сега пък и духове… Наистина мразя Арктика — Ковалски стисна пръстите и по- силно.
Продължиха напред, всеки потънал в собствените си мисли и страхове. Джени чуваше как Бейн пристъпва и пъхти до нея.
Минута по-късно заобиколиха извития тунел и се озовах пред източника на светлина. Идваше от ледената пещера пред тях — или по-точно от срутилия се участък от отсрещната стена. Ледът блестеше като сапфир, направо ослепително след непрогледния мрак.
Пуснаха се и забързаха напред. Ковалски влезе пръв в пещерата и се огледа.
— Задънена улица.
Том и Джени го последваха и се заеха да изучават разрушената част от стената.
— Но откъде идва тази светлина? — попита Джени. Чуха я.
— Хей! — разнесе се глас някъде отвъд. Женски. Бейн излая в отговор.
— Кажи ми, че това не е Седна — изсъска Ковалски.
— Не, освен ако не е научила английски — отвърна Том. Джени шътна на Бейн и отговори на вика.
— Хей!
— Кой е там? — обади се друг глас, този път мъжки. Джени се шокира, когато го разпозна.
— Крейг? Пауза.
— Джени?
Тя забърза напред. В разбитата част от стената имаше вертикална цепнатина, широка не повече от пет сантиметра. Светлината идваше през нея. Към тях се взираха лица. Бяха само на метър разстояние. Очите и се напълниха със сълзи.
„Щом Крейг е там, тогава със сигурност и Мат…“
— Как… Какво правите тук? — попита Крейг.
Преди да успее да отговори, Бейн отново започна да лае. Джени се извъртя да го смъмри, но вълкът се бе обърнал към тунела, по който току-що бяха дошли.
Към тях се взираха червени очи, отразяващи слабата светлина.
— Мамка му! — промърмори Ковалски.
Създанието предпазливо се спусна в пещерата и със сумтене пое към тях. Този звяр бе най-големият от всички, които бяха виждали.
Джени измъкна сигналния пистолет, прицели се и стреля.
Огнена следа се изви през ледената пещера и избухна между предните лапи на звяра. Възпламенилата се сигнална пакета ги заслепи всички с ярката си светлина.
От силния блясък съществото се изправи на задни лапи, след това се стовари отново на пода. Отстъпи заднешком навътре в тунела, бягайки далеч от огъня.
Том и Ковалски пристъпиха по-близо до нея.
— Не можем да разчитаме, че онова нещо няма да се върне скоро — каза матросът.
Джени стисна пистолета.
— Имам само още един изстрел — тя се обърна към цепнатината. — След това нямаме с какво да ги прогоним.
Крейг се обади оттатък:
— Това са грендели. Били са замразени в продължение на хилядолетия.
Джени остави засега тази тема. Един друг въпрос я интересуваше много повече.
— Къде е Мат?
Крейг въздъхна. Измина известно време, преди да отговори.
— Разделихме се. Намира се някъде в станцията, но не зная къде точно.
Джени усети нещо недоизречено в думите му, но нямаше време да влиза в подробности.
— Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук — продължи тя. — Фенерът ни се изтощи, а ни е останала само една сигнална ракета.
— Как се озовахте тук? — попита той.
Джени махна неопределено зад себе си.
— През някаква вентилационна шахта. Стига до повърхността.
— Да знаете, че не е безопасно. Имаме някакви метални инструменти. Може би ще успеем да разширим цепнатината — гласът му бе изпълнен със съмнение.
Ледът беше дебел цял метър. Никога нямаше да успеят.
Някъде зад Крейг се разнесе друг глас. Същата жена, която им извика по-рано.
— Ами варелите с гориво за моторите на портата? Може да направим един гигантски коктейл Молотов. Да пробием път през леда.
Лицето на Крейг изчезна от цепнатината.
— Задръж, Джен.
Разнесоха се приглушени думи и препирни, сякаш групата от другата страна търсеше решение или консенсус. Чу как някой се опасяваше, че шумът може да бъде чут от руснаците. Погледна към сигналната ракета, чийто блясък започваше да отслабва. Определено би предпочела да рискува с руснаците.
Лицето на Крейг отново се появи.
— Ще опитаме нещо. По-добре се отдръпнете.
Напъхаха нещо в цепнатината. Приличаше на накрайник на маркуч. Миришеше силно на газ и машинно масло.
Джени отстъпи назад от стената. Том и Ковалски продължаваха да пазят на изхода на тунела. Бейн бе неотлъчно до тях.
Малко пламъче просветна в цепнатината, след което към Джени със съскане се устреми огнен език. Тя падна по гръб и в същия миг над лицето и премина огнена топка. Жегата опърли веждите и.
— Добре ли си? — пристъпи към нея Ковалски.
Направи му знак да се върне и се изправи.
— Май вече няма за какво да се притеснявам, че ми е измръзнал върхът на носа.
— Извади късмет, че все още имаш нос.
Пламъците бушуваха в цепнатината, подобно на адски огньове. Дългите им езици стигаха до тяхната страна, вдигайки съскаща пара, която моментално обгърна и намокри стени, подове и тела. В кухината потекоха ручейчета горящо гориво.
Картината на танцуващи върху леда пламъци бе сюреалистична.
— Опитват се да разтопят проход към нас — досети се Джени.
Огнените ручеи продължиха по пода към тях, принуждавайки ги да отстъпят назад. Ковалски се намръщи.
— Да се надяваме, че няма да ни изпекат преди това.
