Гриър кимна на Брат.
— Прав е, сър. Обзалагам се, че повечето руснаци вече са горе. Сигурно са нащрек, защото очакват да се опитаме да стигнем до повърхността. Ако спрем тока само там, всички ще се втурнат да видят какво става.
— Е, да се надяваме, че това включва и постовите тук измърмори Брат и впери поглед в картата, обмисляйки новата възможност.
— Каквото и да правим, най-добре е да действаме бързо — каза Аманда. — В някой момент руснаците ще пратят хора и в сервизните тунели.
— Или просто ще ги натъпчат с още запалителни гранати — кисело каза Крейг.
Репортерът бе клекнал и бе обвил с ръце гърдите си. Погледът му се стрелкаше към трите тунела, излизащи от малкото помещение — очевидно очакваше всеки момент оттам да нахълтат руски командоси или да се търкулне поредната черна шишарка и да изпържи повечето от тях.
Брат кимна и се изправи.
— Добре. Да проверим електростанцията. Да видим дали възможно да преброим руснаците на нивото. — Огледа групата. — Гриър и Уошбърн тръгват с мен.
— Аз също идвам — каза Мат. Нямаше намерение да остава тук.
Гриър го подкрепи.
— Бил е зелена барета, сър. А несъмнено ще ни трябва още някой, ако се наложи да премахнем охраната.
Брат изгледа Мат от горе до долу, после кимна.
— Другите остават тук.
Мат вдигна ръка.
— Освен това ще трябва някой да наглежда помещението с генераторите. Ако загазим, да си довлече задника обратно тук и да изведе останалите.
— Много добре — съгласи се Брат.
— Аз ще дойда — обади се Крейг, но изглеждаше така, сякаш някой е изкарал думите му с ченгел.
— Тогава да действаме. — Брат сгъна картата и я подаде на Аманда. След това направи бърз разбор на плана. — Гасим тока. Използваме суматохата и виждаме сметката на всеки, който е останал там. След това обираме оръжейната.
Мат вдигна заострената си тръба от пода. Срещна разтревожения поглед на Аманда и и се усмихна — опита се да е окуражително.
— Пази се — каза тя.
Той кимна и последва тримата военни в сервизната шахта. Крейг пълзеше зад него. Помещението с генераторите се намираше само на двадесет метра нататък по тунела. Стигнаха решетката и Уошбърн я отвори с куката си.
Изпълзяха в помещението. Миризмата на нафта и отработили газове изпълваше влажния горещ въздух. Генераторите се тресяха на стойките си и вдигаха достатъчно шум, за да прикрият нахлуването им.
Докато се събираха, Мат забеляза подредените покрай лявата стена акумулатори. Всеки бе с размерите на стандартен климатик. Докато ги гледаше, лек блясък на съседната стена привлече вниманието му. Ъгълчетата на устните му се Разтеглиха в усмивка.
Остави тръбата си и отиде до стената. Свали тежката противопожарна брадва от скобите.
— Уха! — завистливо промърмори Гриър. — Защо не я видях пръв!
— Който го намери, негово си е — отвърна Мат и нарами брадвата.
Брат ги поведе в съседната стая. И четирите стени бяха покрити с електрически табла. Затърсиха таблото на първото ниво и незабавно се сблъскаха с основната пречка — всички надписи бяха на кирилица.
— Ето — прошепна Уошбърн и посочи група бушони от стькло и олово с размери на хотдог. Това са предпазителите за първо ниво.
— Сигурна ли си? — попита Мат.
— Баща ми беше електротехник в „Пасифик Газ енд Електрисити“ в Оукланд — отвърна тя.
— А освен това чете на руски — обади се Гриър. — Мой тип жена.
— Главният превключвател е ръждясал — каза тя. — Ще трябва да отвия бушоните.
— Чакай! — Брат застана до вратата към основното помещение. Надзърна през малкото прозорче. Посочи очите си и вдигна четири пръста.
Бе забелязал четирима пазачи. Обърна се към останалите.
— Господин Тийг — прошепна той и посочи Крейг. — Затворете вратата към генераторите. Не трябва да ни чуят, когато отворим тази.
Репортерът кимна, затвори вратата и застана на стража до нея.
Брат се обърна към останалите.
— По мой сигнал. Изваждаме бушоните, след което се втурваме напред.
Вдигна ръка и започна да свива разперените си пръсти един по един.
Пет… четири… три…
15:28 Адмирал Виктор Петков стоеше на входа на лабораторията. Стоманената врата лежеше на пода зад него с разбити пада и резета. Върху нея на кирилица бе гравирана една-единствена дума:
Това бе името на лабораторията, името на базата, името на чудовищата, обитаващи съседните ледени пещери.
Грендел.
Проектът на баща му.
Виктор отиде до отворения шкаф. В него имаше дневници с посочени дати, кодирани и прибрани грижливо, изписани с почерка на баща му. Не докосна нищо. Просто забеляза липсващите томове. Три на брой. Който и да бе пипал тук, е знаел какво да търси. Стисна юмрук. Можеше да се досети кой е крадецът. Особено като се имат предвид новините, които току-що му бяха съобщили.
Младият лейтенант, който му бе предал съобщението, стоеше скован до него и очакваше отговора му. Преди малко бе дотичал, настоявайки да говори незабавно с адмирала. Радистът при УТК-линията бе прихванал обезпокоителни шумове по хидрофона. Далечни взривове, отекващи под полярната шапка. Множество експлозии.
— Дълбочинни бомби — бе съобщил лейтенантът. — Радистът твърди, че е чул детонации на дълбочинни бомби.
Но това не беше най-лошото. Сред експлозиите се бе промъкнало слабо съобщение в късовълновия обхват. Зов за помощ от „Дракон“. Подводницата им бе подложена на атака.
Отрядът на „Делта Форс“ най-сетне бе пристигнал на сцената. Късно, но си наваксваше със смъртоносна ефективност.
Лейтенантът завърши съобщението, като едва сдържаше паниката в гласа си.
— Радистът засече ясно бълбукане, отбелязващо имплозия на подводница.
Виктор втренчи поглед в празните места на лавицата. Нямаше съмнение кой бе откраднал томовете. Същият човек, който бе наредил атаката срещу „Дракон“. Контролиращият „Делта Форс“, лидерът, изпратен предварително да прибере плодовете на бащиния му труд, да ги скрие на сигурно място, преди да извика чистачите. И когато наградата бе в ръцете му, бе мобилизирал „Делта Форс“.
— Сър? — промърмори лейтенантът.
Виктор се обърна.
— Никой не трябва да научава за „Дракон“.
— Сър?
Последва дълга пауза, през която адмиралът не свали стоманеносивите си очи от лицето му. Накрая дойде измъченият отговор.
