Крейг продължи, но сега сякаш говореше по-скоро на себе си:
— Трябва само да се махнем от станцията. Ще дойдат основните части на „Делта Форс“ и ще овладеят и нея. Тогава всичко ще свърши.
Джени кимна. „Ще свърши… Де да беше толкова лесно!“ Едната и ръка не се откъсваше от Бейн — изпитваше нужда да чувства простичката, първична вярност до себе си. Но имаше и още нещо. Позволяваше си да си го признае. Бейн беше и живата и връзка с Мат. Пръстите и галеха гривата му и усещаха топлината на тялото му. Крейг и бе разказал как Мат и моряците се бяха опитали да оберат старата оръжейна на станцията.
Никой не знаеше какво е станало след това.
Бейн се притисна до крака и, сякаш усетил страховете и.
— Виждам вентилационната шахта! — обади се Ковалски.
Групата ускори крачка след високия матрос. Димът бе горещ и задушлив, миришещ на изгорели въглеводороди, Ледът се разтапяше и се движеше под краката им, хлъзгав и несигурен. Огнени струйки бягаха по пода.
Щом отминаха, пътят отново стана тъмен. Ковалски водеше, вдигнал фенера високо над главата си.
На лявата стена отпред се показа черна дупка. Краят на вентилационната шахта.
Групата се събра пред отвора. Джени тръгна първа. Оттук нататък всичко зависеше от нея. Тунелът бе прекалено стръмен, за да може да се изкатери само с крака и ръце. Крейги подаде малкия пикел, който бяха намерили в контролната стая на морската порта. Провери баланса, тежестта и — най-важното — остротата на инструмента.
Доктор Рейнълдс и даде стоманените си котки.
Джени бързо ги закрепи за обувките си. Шиповете на пръстите и петите щяха даи позволят да се изкачи нагоре по шахтата. Пикелът щеше да и служи за помощ, а при необходимост — и за отбрана.
Когато бе готова, Томи подаде два от останалите коктейли Молотов.
— Хвърлих въжето точно до входа, където… където бяхме нападнати. Ако го завържеш за решетката горе, ще стигне дотук.
Джени кимна и прибра запалителните бомби в джобовете на канадката си.
— Няма проблем. Дръж Бейн под око. Гренделите здраво са го изнервили. Не му позволявай да избяга нанякъде.
— Не се безпокой, ще остане тук и после ще вървя след него по шахтата.
— Благодаря, Том.
Ковалски коленичи и и предложи ръка, за да се изкачи по-лесно. Покатери се по него като по стълба, пъхна се в шахтата и заби котките дълбоко в леда.
— Пази се — каза и Ковалски.
Нямаше глас да окуражи него или самата себе си. Тръгна нагоре по шахтата, като прилагаше на практика онова, на което я бе учил навремето баща и за катеренето и вървенето по ледници — винаги да има две опорни точки.
Закрепила се здраво на два крака, тя се протегна нагоре и заби пикела. Щом се увери, че е застанал стабилно, премести единия крак нагоре, заби котките, след това премести другия крак.
Напредваше бавно. „Бавното е безопасно“, сякаш прошепна баща и в ухото и.
Докато се изкачваше крачка по крачка нагоре в шахтата, си позволи да изпита известно облекчение, най-малкото заради баща си. „Поне е в безопасност. Командир Сюел обеща да го наглежда, а сега са пристигнали и екипи на специалните части.“
Трябваше само да стигне до тях.
„Ами Мат?“
Левият и крак се подхлъзна по измамния лед. Прилепи се плътно до стената. Цялата и тежест се поемаше от малкия пикел, докато не успя отново да закрепи сигурно краката си. След това и трябваха няколко мига, за да се опомни.
„Две опорни точки — през цялото време.“
Изтика от главата си страховете за Мат. Не и помагаха. Трябва да се съсредоточи, да оцелее. След това може да се тревожи колкото си иска. Тази мисъл предизвика неволна усмивка. Мат веднъж и бе казал, че с притесненията си е в състояние да пробие дупка и в стоманена плоча.
Пожела си в момента поне една десета от неговото присьствие на духа и заби за пореден път пикела. Пред нея се появи завоят. „Почти стигнах.“ Зави зад ръба и видя блясъка на дневната светлина. През отвора не се забелязваше никой.
Забърза нагоре, но не толкова, че да допусне небрежност. Двамата мъже в живота и шепнеха в ушите и.
„Бавното е безопасно.“
„Спокойно.“
А накрая се завърнаха и думи от миналото, което бе отдавна погребала дълбоко в себе си и бе изхвърлила ключа, Спомни си меките устни, целуващи шията и, топлия дъх в тила, страстния шепот. „Обичам те… Страшно много те обичам, Джен.“
Задържа думите в сърцето си и произнесе на глас забравената истина.
— И аз те обичам, Мат.
16:50
Маскиран в руската униформа, Мат бутна вратите на камбуза и влезе в главното помещение. Макар че нивото си оставаше затъмнено, държеше едната си ръка вдигната и скриваше лицето си, задържайки поръбения с козина край на качулката спуснат до веждите. Носеше своя АК — 47 на рамото си.
Хората продължаваха да се щурат насам-натам, без да му обръщат внимание. Пресече нивото по периферията, като се стараеше да се движи в тъмното. Най-голямата суетня бе в центъра, където до спиралното стълбище се бяха насъбрали войници. Отдолу се носеха кълба дим от експлозията в оръжейната.
Двама мъже измъкнаха нещо тежко, затворено в черен найлонов чувал.
Чувал за труп.
Последва втора двойка със същия мрачен товар. Другарите им наблюдаваха процесията, по лицата им бе изписан гняв.
Отдолу продължаваха да се разнасят викове. Всички говореха разгорещено помежду си. Светлините на фенерчетата непрекъснато обикаляха и патрулираха.
Един лъч го освети. Мат извърна глава. Докато минаваше покрай масите, се блъсна в някакъв стол и го събори. Той падна с трясък на пода и Мат побърза да се отдалечи. Някой извика към него. Звучеше като псувня.
Направи неопределен жест и продължи покрай външната стена на помещението. Най-сетне стигна до набелязаното място, откъдето можеше да вижда в коридора, водещ навън към бурята. Останките от снегомобила все още отчасти блокираха пътя, но бяха избутани настрани и оставяха тесен проход, през който можеше да се мине. Двама войници стояха на пост, но зад разнебитената машина не се виждаше никакво движение.
Продължи да се оглежда с крайчеца на окото си. Това бе мисията му — да разузнае нивото и да определи колко противници стоят между тях и свободата. Ако бягството изглеждаше възможно, щеше да даде сигнал на останалите и да хвърли към централната шахта скритата в джоба му граната, за да създаде суматоха. Тя щеше да прикрие бягството на моряците към изхода, а Мат щеше да им осигури поддържащ огън с автомата. Но първо трябваше да реши дали бягството изобщо е възможно.
Присви очи — и подскочи, когато някой излая нещо точно зад гърба му. Не бе чул приближаването на човека.
Извърна се леко към новодошлия — здравеняк, облечен в разкопчана канадка. Висок най-малко два и петнадесет, доколкото можеше да прецени. Мат му хвърли бърз поглед, търсейки някакви белези за ранга му. Макар че лицето му бе сурово и обветрено, мъжът изглеждаше млад. Прекалено млад, за да има висок чин.
