цивилните, които все още се криеха някъде в станцията.
Стигнаха поредното сервизно помещение някъде между първо и второ ниво. Този път влязоха по- предпазливо. Руснаците несъмнено очакваха да се опитат да излязат навън и претърсваха горните нива.
Гриър влезе пръв и освети с фенерчето си пода, търсейки пресни отпечатъци. После вдигна палци.
Мат изпълзя след него и изправи гърба си с облекчение.
В този миг станцията се разтресе. Разнесе се приглушен, но силен взрив. Мат приклекна. Последваха отделни изстрели, подобни на гърмящи конфети.
— Какво става, по дяволите? — тихо промърмори той.
Във въздуха, разтресени от експлозията, танцуваха ледени кристали. Изгледа останалите, докато се изкачваха в стаичката. Усмихваха се. Както и Гриър.
— Добре де, посветете и мен — каза Мат и се изправи отново.
Гриър посочи с палец през рамото си.
— Май руснаците най-сетне са намерили мъртвите си другари.
— Заложихме експлозиви в оръжейната, преди да се махнем — добави Уошбърн със студена и едновременно доволна усмивка. — Решихме, че щом намерят телата, ще проверят първо там.
— Отплата за Пърлсън и всички останали — завърши Брат и се натъжи. — А и бъркотията долу ще ги забави и ще ги накара да действат по-предпазливо. Вече знаят, че сме въоръжени.
Мат кимна, все още потресен. Толкова много кръвопролития! Треперливо пое дъх. За стотен път откакто напуснаха оръжейната се замисли за участта на Джени и баща и. Безпокойството за тях притъпяваше цялото му съчувствие за загиналите тук. Трябваше да продължи. Нямаше да позволи на никого да застане между него и Джени. Тази решителност едновременно го плашеше и стопляше. През изминалите три дни бе позволил мъката и старата болка да издигнат стена помежду им. Сега тези чувства изглеждаха толкова незначителни, колкото и студеният въздух, който дишаше.
Продължиха нагоре. След още две стълби и пълзене в шахти до тях достигнаха приглушени гласове и викове. Продължиха в тази посока предпазливо и безшумно, като общуваха помежду си само със знаци. Изгасиха фенерчетата.
Брат пръв достигна решетката и надзърна навън. След един дълъг миг се премести от едната страна на решетката, обърна се, посочи Мат и му направи знак да се приближи.
Затаил дъх, Мат изпълзя дотам и погледна навън. Решетката излизаше към кухнята на станцията. Редица от печки и фурни запълваше едната стена, а по-голямата част от свободното пространство бе заета от маси и лавици. Двойна врата водеше към централното помещение.
Един руски войник с фенерче в ръка държеше една от вратите отворена. Бе обърнат с гръб към тях и разговаряше със свой колега.
В полутъмното помещение зад тях играеха светлините, на други фенерчета. Мъже тичаха нагоре-надолу по централната стълба и си крещяха един на друг. Потънал в кръв войник тежко изкачи стъпалата. На ръкава на канадката му имаше червен кръст. Извика нещо и още войници го последваха надолу.
Накрая двамата в кухнята се махнаха и вратата се затвори след тях. През квадратното прозорче продължаваха да се виждат движещи се светлини на фенерчета.
Мат се обърна към Брат.
Командирът им се плъзна до него и зашепна в ухото му:
— Можеш ли пак да се направиш на руснак?
— Какво искаш да кажеш? — но Мат знаеше отговора още Докато питаше. Все още бе облечен в отмъкнатата бяла канадка.
— Имаме съвсем малко време, докато е тъмно. Всички са здравата раздрусани. Ако си нахлупиш качулката, ще можеш да минеш сред тях, без да те разпознаят.
— И какво трябва да правя? Брат посочи затворените врати.
— Да бъдеш нашите очи.
Мат слушаше набързо скалъпения план. Сърцето му бясно биеше в гърдите, но въпреки това осъзна, че кима.
— При сегашната суматоха с гърмящия капан долу може и да нямаме по-добър шанс — завърши Брат.
— Да действаме — съгласи се Мат.
Уошбърн вече бе вкарала в действие многофункционалните си куки и сваляше решетката. Когато отворът беше свободен, Брат докосна Мат по ръката.
— Планът изцяло зависи от способността ти да действаш.
— Зная. — Мат пое дълбоко дъх. — По-добре да намеря подходяща мотивация за изпълнението си.
— Какво ще кажеш за оцеляване? — изръмжа Гриър зад него.
— Да, това ще свърши работа. — Мат пропълзя през решетката и се изправи, обърнат към двойната врата.
Другите го последваха, заемайки позиции в камбуза. Движеха се бързо. Времето бе всичко. Брат погледна въпросително към него. „Готов ли си?“
16:48
Джени държеше Бейн до себе си, докато вървеше редом с Крейг. Пред тях Ковалски запрати поредния огнен заряд по дългия тунел. Пътят бе чист.
През последните двадесет минути не бяха видели нито един грендел.
Биологът доктор Огден им бе предложил обяснение:
— Тези същества живеят сред мрак и лед. И въпреки че топлината и светлината ги привличат, тези бомби претоварват сетивата им. За тях те са болезнени и объркващи. Затова бягат.
Досега изглеждаше, че твърденията му са верни. Бяха стигнали до първоначалния маркиран коридор необезпокоявани и без да бъдат нападнати нито веднъж, и сега продължаваха през недрата на ледения остров към вентилационната шахта. Единственото, което ги разтревожи, бе някаква експлозия високо над тях. Тунелите се бяха разтресли и всички спряха. Но тъй като не последваха нови взривове, про-дължиха нататък.
Зад Джени Аманда продължаваше да води шепнешком някаква дискусия с биолозите, докато Том пазеше гърбовете им, въоръжен с два коктейла Молотов.
Крейг тихо продължи да обяснява:
— Аз бях изпреварващият човек, хирургът на мисията. Бях изпратен да открия данните и да се сдобия с тях. Но руснаците явно са усетили кой съм и се опитаха да ми устроят засада в Аляска. Ако не беше Мат, щяха да успеят.
— Трябваше да ни кажеш.
— Имах изрични заповеди — въздъхна Крейг. — Трябваше да го знаят само най-тесен кръг хора. Такива бяха нарежданията. Особено след атаката в Прудоу Бей. Залогът бе прекалено висок. Трябваше да се добера дотук.
— И всичко това заради някакво съмнително изследване в областта на криогениката — Джени се опитваше да си представи камерите със замразените в тях тела. Изглеждаше невъзможно, прекалено чудовищно.
Крейг сви рамене.
— Такива бяха заповедите.
— Но ти ни използва! — Тя си припомни за неговите твърдения и аргументи в самолета след експлозиите в Прудоу Вей. — Изигра ни.
Той се усмихна извинително.
— Какво мога да кажа? Не ме бива в тези неща — въздъхна и усмивката му изчезна. — Трябваше да използвам ресурсите, с които разполагах в момента. Вие бяхте единственият начин да се добера дотук под носа на руснаците. Наистина съжалявам. Не предполагах, че ще стане такава каша.
Джени продължи да гледа право напред, докато групата минаваше покрай мястото на поредната взривена бутилка. Запази последния въпрос за себе си. Дали той все още ги заблуждаваше?
