Но кладенецът от спасителна светлина като че ли изобщо не се приближаваше. Риташе с крака и гребеше, оттласквайки се от някой леден блок, за да увеличи скоростта си към откритата вода.
Дробовете го боляха, а пред очите му започнаха да се въртят светлинки. Вътрешностите му се свиваха от студа.
„Може би все пак това не беше най-добрата идея…“
Мат не позволи паниката да го овладее. Като зелена барета бе обучен на какво ли не, във всички възможни условия. Просто продължи да рита с крака и да загребва с ръце. Щом сърцето му биеше, значи бе жив.
Но дълбоко у него се надигна още по-голям ужас.
„Тайлър умря по този начин… удави се под леда.“
Отхвърли мисълта и продължи решително напред към светлината. Но страхът и чувството за вина останаха.
„Какъвто бащата, такъв и синът.“
Дробовете му конвулсивно се свиха и от устата му излязоха малко мехурчета. Светлината стана по- приглушена.
„Може би го заслужавам… Аз допуснах смъртта на Тайлър.“
Но част от него отказа да повярва. Краката му продължиха да се движат. Със зъби и нокти продължаваше напред към светлината. Вече изглеждаше по-близо. За безброен път се бореше за избавлението си — както сега, така и в миналото. Нямаше да умре. Нямаше да позволи на чувството за вина да го убие. Вече не. Не и както бе правило бавно и постепенно през последните три години.
С един последен тласък изплува към светлината и инерцията го изведе под езерото. Светлина озари водата около него.
Щеше да оживее.
С последните остатъци въздух в гърдите си заплува нагоре, нагоре към светлината, към избавлението. Треперещата му измръзнала ръка се протегна към повърхността… и докосна прозрачен лед.
Повърхността на езерото се бе покрила с ледена кора по време на бурята.
Инерцията го отнесе нагоре. Главата му се удари в леде-ния покрив. Заблъска го с длани, после с юмрук. Беше дебел най-малко петнадесет сантиметра. Прекалено здрав, за да се пробие отдолу.
Гледаше нагоре към светлината, към избавлението, отказано му от някакви си петнадесет сантиметра.
„Както баща ми… както синът ми…“
Отчаянието и чувството за безнадеждност го завладя. Погледът му се насочи надолу, следвайки потъващата в ледените дълбини светлина.
Дълбоко под себе си забеляза движение. Изникнаха форми. Първо една, после втора… трета. Големи и грациозни въпреки масивните си тела, идеално пригодени за адските условия. Белите същества закръжиха в спирала нагоре към попадналата в капан жертва, нагоре към светлината.
Грендели.
Гърбът на Мат се притисна в леда.
В крайна сметка нямаше да умре като Тайлър.
17:23
Аманда наклони платното напред, мъчейки се да премине през дъжда взривен лед. Синя грамада колкото крава се стовари на метър пред носа и се затъркаля пред лодката.
Наклони на една страна с тежестта на тялото си, за да заобиколи. Минаха на сантиметри покрай търкалящата се грамада, която постепенно губеше скорост.
Аманда се обърна и видя как още ледени парчета падат от небето. Зад тях в леда на полярната шапка бе взривена дълбока дупка.
Двата мотора на въздушни възглавници я заобиколиха от двете страни и продължиха преследването.
Аманда действаше с педалите, като ги натискаше на неравномерни интервали. Това намаляваше скоростта, но не можеха да разчитат само на нея, за да се откъснат от ракетите или моторите. Най-доброто в случая бе да прави всевъзможни резки завои в различни посоки, с които максимално да затрудни преследвачите.
Концентрира се върху терена отпред. Джени и Крейг лежаха по корем и гледаха назад. Лицата им бяха обърнати към нея, така че да може да следи по устните им, когато бе нужно.
— Страхотно майсторство, по дяволите! — изрече Джени.
Позволи си да се усмихне мрачно, но все още не бяха в безопасност.
Крейг се размърда и измъкна скрития си радиопредавател. Напъха слушалката в ухото си и придърпа яката на канадката. Устните му бяха закрити.
Аманда не можа да разбере какво бе казал, но си представи как трескаво вика за помощ отряда на „Делта Форс“. Вече бяха извън станцията. „Футбола“, който носеше, за момента бе далеч от лапите на руснаците. Крейг не смееше да рискува нещата почти в края на играта. Не и когато целта бе така близко.
Джени и махна и посочи назад. „Проблем.“
Аманда се обърна в седалката си. Моторът отдясно ги приближаваше под ъгъл, носейки се на пълна скорост над леда.
Тя се обърна отново напред и изправи лодката, набирайки скорост от внезапен свиреп порив на вятъра. Опита се да държи колкото се може по-голяма дистанция между тях и преследвачите.
Устните на Джени се размърдаха.
— Приготвят се отново да стрелят.
Аманда се озърна през рамо. Водачът зад тях се бе навел над мотора, както и пътникът на задната седалка. Явно изстискваха и последната сила от машината си.
Тя щеше да стори същото.
Хвърли поглед към лазерния спидометър. Приближавате деветдесет и пет километра в час. Най- високата скорост, която бе развивала някога с лодката.
Опита се да пренебрегне опасността и се съсредоточи върху управлението — въжетата в пръстите и, стъпалата върху педалите, едната ръка върху руля. Усещаше ветровете, издуващи платното. Насочи сетивата си навън, сля се с лодката си по начин, по който можеше да го стори само абсолютно глух човек. Успяваше да чуе съскането на плъзгачите, воя на вятъра. Недъгът и стана част от майсторството и.
Увеличи скоростта, гледайки как стрелката на спидометъра пълзи нагоре… деветдесет и пет… сто и пет…
— Стрелят! — безмълвно изкрещя Джени.
Сто и десет… сто и двадесет…
Огнена мълния удари вляво от тях и към небето полетяха парчета лед. Аманда измести платното така, че да улови ударната вълна.
… сто и тридесет…
Попаднаха на някакъв леден ръб. Лодката полетя високо във въздуха, подобно на уиндсърф, уловил идеалната вълна. Огън експлодира под тях, пръскайки хребета на парчета.
… сто четиридесет и пет… сто и петдесет…
Отново около тях заваля лед, но вече се намираха отвъд района на най-силния взрив. Лодката полетя през леда, превърнала се в едно цяло с бурята и пилота си.
Крейг посочи с ръка.
— Господи, те се отказват. Успя!
Аманда дори не си направи труда да се озърне през рамо. Знаеше, че е успяла. Лодката летеше, едва докосвайки леда. Остави я да се носи, поета от бурята. Чак когато скоростта започна да намалява сама, тя посмя да докосне спирачката.
Лекото движение на лоста веднага и разкри опасността. Последният скок бе разбил спирачката.
Продължи да дърпа ръчката. Никакъв резултат. Опита се да спусне малко платното, но вятърът го
