Единият от пазачите му излая нещо на руски и го сграбчи за яката. Мат бе прекалено поразен, за да отговори по някакъв начин.
Разнесе се друг глас, студен и заповеднически. Мат вдигна очи и фокусира погледа си към другия обитател на стаята. Беше станал от коженото си кресло и правеше знак на пазача да се махне.
Мъжът бе висок, някъде около метър и деветдесет и пет, широкоплещест, в дебела черна униформа. Но най-поразителното в него бяха чисто бялата му коса и сивите като облаци по време на буря очи. Сега те пронизваха Мат.
— Моля, седнете — на безупречен английски каза мъжът.
Мат осъзна, че се подчинява инстинктивно и се изправи.
Но щом застана отново на крака, отказа да седне. Знаеше кой е човекът зад бюрото. Лидерът на руските части.
Вратата се затвори зад него, но единият от пазачите остана. Мат забеляза, че командващият също носеше пистолет прибран в кобура на бедрото му.
Стоманено сивите очи не се откъсваха от него.
— Аз съм адмирал Виктор Петков. А вие?
Мат видя, че портфейлът му лежи на бюрото. Нямаше причина да лъже. И без това нямаше никакъв шанс.
— Матю Пайк.
— Надзирател на дивеча и рибата? — в тона се четеше съмнение.
— Така пише в документите ми, нали?
Едното око трепна. Очевидно руският адмирал не бе свикнал да се държат нагло в негово присъствие. Гласът му стана твърд като стомана.
— Господин Пайк, можем да се разберем цивилизовано, или…
— Какво искате? — чувстваше се прекалено уморен, за да спазва какъвто и да било етикет. Не беше Джеймс Бонд.
Лицето на адмирала доби цвят, устните му се свиха.
В този момент детето стана от кожата и се приближи до възрастния мъж. Очите на адмирала се сведоха към малкия инуит. Момчето докосна ръката му.
— Това е детето от замразените камери — Мат не бе в състояние да скрие искреното си изумление.
Дланта на адмирала обви закрилнически мъничките пръстчета.
— Чудото на изследователската работа на баща ми.
— На вашия баща?
Петков кимна.
— Беше велик мъж, един от най-големите руски учени, посветили се на Арктика. Като шеф на изследователската станция се е занимавал с възможността за потискане на жизнените функции и криогенно замразяване.
— Правил е опити с хора — обвинително каза Мат.
Петков погледна надолу към момчето.
— Сега е лесно да се отправят обвинения. Онова, което днес се смята за мерзост или извращение, тогава беше наука. — Гласът му омекна — от срам и същевременно от гордост. — По времето на баща ми, в годините между двете световни войни, динамиката в света ставала все по-напрегната. Всяка страна се стремяла към ново откритие, към по-високо технологично постижение, което да революционизира икономиката и. С приближаването на войната и нарастването на напрежението способността да се спаси животът на бойното поле би могла да се окаже решаваща за победата или поражението. Войниците биха могли да бъдат замразявани, докато раните им се излекуват, да се запазват органи, дори цели армии биха могли да се оставят в хладилник и да се използват при нужда. Възможностите за медицинското и военното прило-жение на откритието били безкрайни.
— И затова правителството ви насила е изпратило хора от собствения си народ тук. За да изиграят ролята на лабораторни мишки.
Очите на Петков се присвиха.
— Значи наистина не знаете какво е ставало тук, така ли?
— Не знам абсолютно нищо, по дяволите — призна Мат.
— Значи не знаете и къде са откраднатите дневници на баща ми? Нито кой ги е взел?
Мат понечи да излъже, но не изпитваше особени симпатии към Крейг Тийг в момента.
— Изчезнаха.
— В лодката, която успя да се измъкне.
„Да се измъкне?“ Смееше ли да се надява? Джени би трябвало да се намира в лодката. С мъка успя да проговори:
— Значи са успели да се спасят?
Петков го изгледа пронизително, сякаш също се мъчеше Да прецени риска да му каже истината. Може би бе доловил умолителния тон в гласа му, или пък просто бе решил, че Мат не представлява никаква заплаха. Така или иначе, отговори на въпроса.
— Изплъзнаха се от хората ми и стигнаха до „Омега“.
Мат отстъпи назад и рухна в креслото, което бе отказал преди малко. Заля го вълна на облекчение.
— Слава Богу! Джен… бившата ми съпруга бе в лодката.
— В такъв случай е изложена на по-голяма опасност от вас.
Мат вдигна вежда и отново се напрегна.
— Какво искате да кажете?
— Още нищо не е свършило. За никого — погледът на Петков се премести към момчето. — Тази полярна станция не е руска изследователска база.
Стомахът на Мат се сви на топка.
Погледът на Петков отново се обърна към него.
— Американска е.
18:16
Дрейфаща станция „Омега“
Джени слезе от лодката и краката и отново стъпиха върху леда. Загледа се към намиращата се наблизо полиня. Бе взривена, покрита с черни сажди и ръждиви петна от машинно масло. От останките на двата хеликоптера, разбити върху леда, все още се издигаха пламъци. Въздухът миришеше на дим и гориво.
Ревът на двигателя на оцелелия хеликоптер ехтеше над замръзналия терен, докато машината направи кръг, за да кацне до лодката. Аманда бе заета да я закрепи на място, да свали платното и да намери резервните дървени подложки, с които да застопори плъзгачите. Озърна се през рамо, когато „Сикорски Сийхоук“ прелетя през нестихващия вятър и се спусна върху леда.
Крейг тръгна към хеликоптера, като се привеждаше срещу вятъра от витлата. Държеше микрофона си под брадичката — разговаряше с командира на „Делта Форс“ вътре в машината.
Откъм бараките се появиха група войници в бели екипи и с оръжия в ръце, но не вдигнати за стрелба. Руснаците се намираха съвсем близко и не трябваше да се поемат никакви рискове.
Един от тях приближи към двете жени.
— Госпожи, ако ме последвате, ще ви заведа при останалите. Руснаците бяха заложили запалителни заряди из цялата база. Не знаем дали някои от тях не са капани.
Джени кимна. Радваше се да го последва, но се страхуваше да научи за участта на баща си. Какво ли бе станало с него?
Тръгнаха между постройките. Снеговалежът бе спрял, но вятърът продължаваше яростно да се нахвърля върху бараките. Джени едва не се свлече на земята от притеснение, когато наближиха. Още докато вървяха, разбра накъде ги водят — в същата барака, от която бяха избягали с Ковалски.
Мисълта отново напълни очите и със сълзи. Смяташе, че е приключила с плача още докато пътуваха с лодката насам — от облекчение, но и от скръб. Ковалски бе изчезнал. Том по всяка вероятност бе мъртъв. Бейн също. Както и Мат…
