американците, да го откраднете. И да оберете цялата слава. — Той махна с ръка. — Но позволихме на Съединените щати да финансират и наблюдават изследванията.
— Значи е било съвместен проект? Кимване.
— Значи ние сме давали мангизите, а вие сте ги харчили.
— Вашето правителство участваше не само с финансови средства. — Виктор сложи момчето на коленете си. То се облегна сънено в него, търсейки успокоение от познат. Руснакът отново погледна американеца. — Вие осигурявахте и опитните екземпляри.
Мъжът го погледна изумен и на лицето му се изписа ужас, когато разбра смисъла на думите. Погледът му се закова върху детето.
— Невъзможно! Никога не бихме участвали в подобно нещо.
Това противоречи на всички принципи, защитавани от Съединените щати.
Виктор реши да го просвети.
— През хиляда деветстотин тридесет и шеста година недалеч от езеро Анджикуни бил спуснат диверсионен екип от американската армия. Опразнили едно селце. Всички мъже, жени и деца — пръстите му разрошиха косата на момчето. — Дори събрали труповете на мъртвите, запазили се в замръзналите гробове, за да ги използват като сравнителен материал за изследването. На кого са притрябвали неколцина ески- моси от затънтено село?
— Не ви вярвам. Никога не бихме взели участие в експерименти с хора.
— Наистина ли си вярвате?
Пайк го изгледа кръвнишки.
— Вашето правителство има богат опит в използването на онези граждани, които смята за по- нежелателни, като опитни зайчета. Несъмнено сте чувал за проучванията върху сифилиса в Тускеги. Двеста чернокожи са били използвани против волята им като обекти на изследването и заразени със сифилис. Не са били уведомени за заболяването и им е било отказано лечение, за да могат вашите американски изследователи да видят доколко болезнено и в какви ужасни мъки ще умрат.
Пленникът имаше любезността да сведе поглед.
— Това е било през тридесетте. Преди много време.
— Но нещата не са спрели през тридесетте — поправи го Виктор. — Хиляда деветстотин и четиридесета, Чикаго. Четиристотин затворници са заразени умишлено с малария, за да се изпробват върху тях нови експериментални лекарства. Същият този експеримент се посочва по-късно от нацистите, за да оправдаят злодеянията си по време на холокоста.
— Не можете да го сравнявате с онова, което са сторили нацистите. Ние осъдихме техните действия и ги преследвахме.
— Тогава как ще оправдаете проекта „Кламер“?
Мъжът се намръщи.
— Вашите тайни служби наели нацистки учени, предложили им убежище и нови самоличности в замяна на участието им в свръхсекретни проекти. И не става въпрос само за немски учени. През двадесет и пета собственото ви правителство призна, че е постъпвало по същия начин с японски военнопрестъпници — същите, които първоначално са правили експерименти върху ваши войници.
Лицето на Пайк пребледня. Взираше се в момчето инуит и започваше да схваща истината. Болезнено е да разбиеш всичко детско у човек по такъв брутален начин.
— Това е станало отдавна — промърмори той, мъчейки се да намери някакво оправдание за онова, което бе прекалено трудно за приемане. — По време на Втората световна война.
— Точно така. — Виктор вдигна ръце. — А според вас е била построена тази база?
Пайк само поклати глава.
— И не се залъгвайте, че подобни експерименти върху собствените ви хора са минало, на което може да се махне с ръка. Има доказателства, че през петдесетте и шейсетте вашето ЦРУ и Министерството на отбраната са пускали отровни газове и биологични агенти над по-големите американски градове. Включително и инфектирани с жълта треска комари над Джорджия и Флорида. След това изпратили военни учени, прикрити като представители на медицинските власти, да изследват жертвите. Списъкът продължава и по-нататък — експерименти с ЛСД, излагане на радиоактивно лъчение, откриването на нервнопаралитичните газове, биологическите изследвания. Продължават и в този момент, в задния ви двор… върху собствения ви народ. Още ли се учудвате, че са се провеждали и тук?
Мъжът не отговори. Гледаше го и леко трепереше — дали от неотдавнашното плуване в Северния ледовит океан или от проумяването на истината.
Гласът на Виктор стана по-дълбок.
— А вие съдите баща ми. Човек, заточен тук под заплахата на оръжието, откъснат насила от семейството си…
Едва преглътна гнева и покрусата си. Трябваха му години, за да прости на баща си — не за жестокостите, извършени тук, а за това, че е изоставил семейството си. Бе разбрал и приел нещата много по-късно. Не можеше да очаква подобно нещо от мъжа пред него. Всъщност чудеше се защо изобщо се опитва. Може би за да оправдае случилото се тук пред самия себе си? Беше ли простил на баща си наистина?
Загледа се в лицето на момчето в скута му.
— Отведете го — уморено се обърна той към постовия и мръдна с пръсти. — Този човек повече не ми е нужен.
Движението стресна детето. Мъничката ръка се вдигна до бузата му.
— Папа — каза то на руски. Стоеше неотлъчно до него като новоизлюпено пиле при майка си.
Но Виктор знаеше нещо повече. Знаеше какво мисли детето. Още пазеше няколко стари фотографии на баща си. Съзнаваше колко много прилича на него. Същата бяла коса. Същите леденосиви очи. Дори прическата му беше като на баща му. За току-що излязлото от ледения си сън дете не бе изминало никакво време. Просто синът бе станал бащата. За Момчето нямаше разлика.
Докосна детското лице. „Тези очи са гледали баща ми. Тези ръце са го докосвали.“ Чувстваше се дълбоко свързан с момчето. Очевидно баща му се бе грижил добре за него, щом усещаше такава привързаност. Как би могъл да не отговори със същото? Погали го с пръст по бузата. След като бе изгубил цялото си семейство, най-сетне бе намерил връзка с миналото си.
Момчето се усмихна и меко му заговори. Не беше на руски. Не разбра нищо.
Но американецът разбра.
— Говори на инуитски. — Пайк бе спрял на прага под дулото на пазача и се бе обърнал назад.
Виктор сбърчи чело.
— Какво… какво каза?
Мъжът се върна в стаята. Наведе се към момчето, като леко се поклони.
— Кинаувит?
Детето грейна, поизправи се и се обърна към Пайк.
— Макивик… Маки!
Мъжът погледна към Виктор.
— Попитах го как се казва. Макивик, но галено го наричат Маки.
Виктор отметна кичур коса от лицето си.
— Маки — повтори името той. Хареса му. Подхождаше на момчето.
Детето се протегна и дръпна кичур от косата му.
— Нанук — каза то и се изкиска.
— Полярна мечка — преведе пленникът. — Заради цвета на косата ви.
— Същата като на баща ми — каза Виктор. Пайк зяпна.
— Смята ви за баща ви? Виктор кимна.
— Не мисля, че има представа колко време е изминало. Маки, който вече си имаше слушатели, бъбреше сънено и търкаше очите си. Пайк се намръщи.
— Какво каза? — попита го Виктор.
— Предполагал, че още спите.
— Да спя ли?
