Вече ги нямаше.
Ускори крачка, когато пазачът отвори вратата на постройката. Джени влезе първа, следвана от Аманда. Войникът ги поведе към двойната врата към основното помещение.
Джени забеляза, че на входа стоят двама въоръжени войници.
— За вашата безопасност — обясни водачът им. — Опитваме се да задържим всички на едно място, докато се уверим, че базата е в безопасност. А и докато руснаците са само на петдесет километра оттук, никое друго място не е безопасно.
Джени не възнамеряваше да се съпротивлява на този малък арест с предохранителна цел. Особено след всичко, през което бе минала.
Топлината на помещението я удари като мокро одеяло в лицето. Жегата се дължеше както на двата калорифера, така и на множеството тела. Бързо затърси с поглед сред хората.
Незабавно забеляза Сюел. Седеше най-отпред. Половината му лице бе превързано с бинт. Пристъпи към нея и я зяпна със здравото си око.
— Просто не можеш да стоиш настрана, така ли?
— Какво се е случило? — тя огледа разбитата му физиономия.
— Заповяда ми да защитавам баща ти — сви рамене той. — А аз приемам заповедите сериозно.
Тълпата се раздели, за да стори път на позната фигура с уморени очи, но невредим. Хвърли се в обятията му. — Папа!
— Джен… скъпа — прегърна я силно той.
Не можеше да каже нищо повече. Нещо в нея се пречупи Започна да хлипа. Не просто плач, а вълни от болка и задавени въздишки. Не можеше да се контролира, чувствата и се издигаха сякаш от дъното на душата и. Болеше я. Беше оцеляла. А толкова много други не успяха.
— Мат — успя да изхлипа тя.
Прегръдката стана още по-силна.
Продължи да плаче, докато баща и я отвеждаше назад към леглото и я настани до себе си. Не се опитваше да я утеши с думи. Сега тя просто се нуждаеше от някого, когото да прегърне, и да бъде прегърната.
Баща и нежно я залюля.
След известно време започна да идва на себе си, сломена и с притъпени сетива. Бавно вдигна глава. Около тях седяха Крейг, Аманда, Сюел и някакъв мъж в бойна униформа, с каска под мишница. Косата му бе черна, къса, пригладена назад. Беше в средата на тридесетте, но личеше, че са били трудни. Имаше ужасен белег, който започваше от ухото му и стигаше до гръкляна. Разтриваше го с пръст, докато се на-веждаше до Крейг и изучаваше нещо на масата, която бяха придърпали.
— Не виждам какво значение има това — каза военният. — Трябва да атакуваме още сега, преди руснаците да са се окопали още по-здраво.
Джени се измъкна от обятията на баща си, заинтересувана от дискусията. Потупа го по ръката.
— Джен?
— По-добре съм. — Поне засега, добави мислено тя. Стана и приближи до групата. Баща и я последва.
Крейг вдигна поглед към нея.
— Добре ли си?
— Доколкото може да се очаква.
Той отново насочи вниманието си към дискусията.
— Това са дневниците, които трябваше да открия. Но са кодирани. Не мога да намеря никакъв начин да ги дешифрирам.
Аманда погледна към Джени.
— Не е сигурен, че е взел точно онези, които трябва.
— Какво значение има? — повтори военният. — Хората ми ще се справят със станцията за по-малко от два часа. След това ще можеш да пратиш там колкото искаш експерти по разшифроване.
Джени го изгледа. Явно това бе шефът на отряда на „Делта Форс“.
— Руският адмирал не е глупак — отвърна Крейг. — Ще взриви станцията, преди да позволи да я овладеете. Така че преди да започнете да стреляте насам-натам, трябва да помислим още.
Джени се съгласи. Определено мисленето тук не достигаше. Загледа се в отворената върху другите две книга. Откраднатите дневници. Погледът и се плъзна по редовете символи, докато накрая спря върху заглавието:
Пресегна се и взе тетрадката. Крейг я погледна намръщено. Пръстът и се плъзна по редовете.
— Последната дума е „Грендел“. Крейг рязко се обърна.
— Да не би да разчиташ кода? Джени поклати глава.
— Не. Вижда ми се напълно безсмислен — тя се обърна и показа тетрадката на баща си.
— Не го разчитам — поклати глава и той.
— Нищо не разбирам — опули се насреща им Крейг.
— Нито пък аз — каза Джени, разлиствайки страниците. — Всичко е написано на инуктитут — или по- точно с инуитска писменост, но на друг език. Последната дума я разчитам, защото е написана фонетично.
— Фонетично ли? — скочи на крака Крейг.
Тя кимна.
— Можеш ли да прочетеш заглавните редове? Как звучат, ако се прочетат на глас?
— Ще опитам — сви рамене Джени. Зачете редовете бавно сричайки: — И-стор-ия-лед-ян-ой-стан-ции- Грендел.
Крейг подскочи.
— Това е на руски! Ти четеш на руски! — и повтори думите, този път по-ясно: — История ледяной станции Грендел.
Преведено означава „История на полярната станция «Грендел»“.
Джени го зяпна с изумление.
— Разбира се, ученият, който е управлявал станцията, е знаел езика на инуитите — плесна се по челото Крейг. — Нали те са му били опитните зайчета. Трябвало е да общува с тях. И е използвал тяхната писменост, за да си води бележките.
— Той се обърна към Джени. — Искам да ми ги прочетеш.
— Всичките ли? — стъписа се тя.
— Само най-важните места. Трябва да разбера дали съм взел правилните томове.
— За да се увериш, че това са резултатите от изследването.
— Аманда бе следила разговора им.
Крейг кимна, почти без да и обръща внимание, и погледна към дневника в ръцете на Джени.
Изнервена от всичко случило се, Джени рискува да хвърли поглед към Аманда, без да е сигурна дали е разбрала какво става. Раздвижи безмълвно устни над рамото на Крейг: „Имаш ли му доверие?“
Аманда остана неподвижна, само едва-едва поклати глава.
„Не.“
17:35
Полярна станция „Грендел“
Виктор Петков се наслаждаваше на изражението на пленника. Не можеше да понася факта, че американците са пълни невежи по отношение на собствената си история и злодеяния, а същевременно нападат останалите страни с обвинения за точно такива ужасии. От това двуличие му се повдигаше.
— Глупости! Няма начин това да е американска база — настояваше мъжът. — Пропълзях я цялата. Всичко е написано на руски.
— Защото откритието си е наше, господин Пайк. Руското правителство отказа да позволи на вас,
