изпълваше и надуваше прекалено силно. Въжетата сякаш се бяха превърна ли в железни прътове, здраво закрепени за стойките си. Лодката не бе проектирана за подобни скорости.
Другите наблюдаваха усилията и с широко отворени очи.
Вятърът задуха на силни пориви. Стрелката на спидометъра отново запълзя нагоре.
… сто и петдесет… сто и шестдесет…
Това бе максималното, което уредът можеше да покаже.
Носеха се като ракета по замръзналата равнина. Оставени изцяло на милостта на бурния вятър, летяха по леда със скорост, при която и най-малката грешка означаваше неминуема смърт.
Оставаше им една единствена възможност.
Нещо, което Аманда не искаше да направи.
— Трябва ни брадвата! — извика тя на пътниците.
17:26
На крачка от загубата на съзнание Мат гледаше издигащото се към него стадо грендели. Обикаляха го — бавно и търпеливо. Не бързаха. Знаеха, че няма да може да избяга. Беше заловен в капан между леда отгоре и острите зъби от-долу.
Спомни си как Аманда бе успяла да подмами чудовището с помощта на каската и затоплящата маска. Само да можеше да намери начин да ги накара да се махнат… нещо топло… нещо ярко…
Мисълта го порази. Нещо забравено.
Бръкна в джоба на канадката, молейки се да не е изпаднал — предметът, който бе измъкнал от откъснатата ръка на руския войник, докато бягаха от полярната станция. Все още беше у него.
Измъкна черната шишарка. Това бе една от руските запалителни гранати — като онази, която бе убила Пърлсън.
С помътняло от липсата на кислород зрение Мат издърпа предпазителя на спусъка и натисна светещия отдолу бутон. Загледа се към най-близкия грендел — бяла сянка, издигаща се на спирала и пусна гранатата към него, надявайки се тежестта и да е достатъчна.
Потъваше бързо, право към очакващото стадо.
Без да знае какъв е таймерът, Мат се сви на топка. Запуши ушите си и издиша целия застоял въздух в дробовете си, оставяйки устата си отворена. Морската вода нахлу в гърлото му. Едното му око не изпускаше издигащото се чудовище.
Гренделът се обърна към минаващата покрай него граната и я докосна с нос.
Мат затвори очи. „Моля те…“
И светът под него избухна в ослепителен пламък. Мат го видя през затворените си клепачи, докато ударната вълна го блъсна като тежък камион, запрати го нагоре, смазвайки гърдите му и стискайки черепа му като с менгеме. Почувства как ужасната жега пронизва измръзналите му крайници.
Тялото му бе изхвърлено нагоре. Ледената кора се разцепи от експлозията и Мат полетя във въздуха, размахвайки ръце и крака. Пое с усилие дъх, зърна за миг откритите ледени равнини и падна обратно в океана, покрит с късове лед. Пламъци танцуваха по повърхността му.
Мат потъна и изплува обратно замаян, с бучаща глава. Тежко задвижи ръце срещу течението.
Нещо едро се издигна към него от дълбините, бяло и бледо. Черни очи се взряха в него.
Мат се помъчи да избяга.
Тогава масивното тяло се завъртя… и потъна надолу в океана.
Мъртво.
Треперейки от студ и ужас, Мат се загледа нагоре към стълба пара, устремил се към небето. Край на опитите да се измъкне тихомълком. Затърси място, където да може да се изкатери на повърхността, и на ръба на езерото се появиха Фигури.
Руснаци с насочени към него оръжия.
Мат се вкопчи в парче лед. Триковете му се бяха изчерпали.
Бащи и деца
9 април, 17:30
На леда…
16. Джени измъкна брадвата изпод себе си. Докато се повдигаше, погледна през борда. Летяха с пълна сила в бурята. Вятърът ревеше. Съскането на плъзгачите приличаше на гнездо разгневени змии под кила. От вибрирането на корпуса чак кожата засърбяваше.
Вкопчи се в парапета със свободната си ръка. Имаше чувството, че всеки миг ще бъде изхвърлена от откритата палуба.
— Какво да правя? — извика тя през вятъра.
Аманда посочи към гика.
— Трябва да освободим платното! Въжетата са се оплели!
Това е единственият начин да намалим!
Джени погледна издутото платно, след това отново се обърна към Аманда, за да може да следи устните и.
— Кажи какво да направя.
Аманда посочи и се наведе напред, за да може да бъде чута.
— Искам платното да се освободи, но не и да се скъса.
Трябва да има с какво да задвижваме лодката. Срежи някои от връзките, така че платното да заплющи. Щом е освободено, ще мога да действам с въжетата. Или поне така се надявам — и посочи за кои връзки става дума.
Първите бяха лесни. С тях платното се закрепваше за гика. Джени просто трябваше да легне по гръб и да ги разсече с брадвата. При прерязването на всяко въже връзките се освобождаваха и силно изплющяваха от напрежението. Платното се раздвижи, но все още се държеше здраво.
Следващите бяха по-трудни. Трябваше да застане на колене и да се наведе напред. Сграбчила с една ръка мачтата, тя разсече въжетата, които закрепваха платното към нея. Про-дължи нагоре по стълба, затаила дъх. Една от връзките изплющя като камшик, удряйки я през бузата.
Падна назад, изгубила опора. Щеше да излети зад борда. Крейг я хвана за колана в последния момент и я издърпа отново до мачтата.
Джени отново се хвана здраво. Кръв се стичаше по бузата и. Вместо да се предаде на страха, тя се ядоса. Придърпа се по-напред и яростно замахна с брадвата.
— Внимавай! — извика Аманда.
Платното изплющя, когато профилът му изведнъж бе променен. Гикът изскърца зловещо.
Аманда се мъчеше да овладее такелажа. Изведнъж шпилът се освободи и въжетата полетяха като камшици.
— Долу! — изкрещя тя.
Джени понечи да се подчини, но беше късно. Гикът описа смъртоносна дъга. Нямаше да успее да се измъкне навреме. Вместо да се хвърли долу, тя подскочи.
Гикът я пропусна, но освободеното платно се стовари отгоре и. Вкопчи се в края му, опитвайки се да се хване за каквото и да е. Пръстите и намериха няколко халки до мачтата, за които се хвана, докато гикът я отнесе извън корпуса на лодката.
Ледът стържеше под пръстите на краката и.
В същия миг платното улови вятър и се блъсна в нея, издувайки се напълно. Изгуби опора от гика и полетя във въздуха. Писък се разнесе от устата и.
И тогава се удари — не в леда, а в лодката.
Аманда бе успяла майсторски да нагласи корпуса под Джени и да я улови, докато падаше.
— Добре ли си? — попита Крейг.
Джени не можеше да продума, а и самата тя не знаеше какъв е отговорът. Само потупа с длан палубата,
