и да се настрои да излъчи сигнала в определено време.
Така щяха да са сигурни, че съобщението им ще бъде изпратено след като слънчевата буря отмине.
— Слушам, сър.
Пери погледна часовника си. Бяха изтекли пет минути. Отново се върна под лексановия купол. Видимостта бе едва няколко метра. Трудно различаваше линията на хребетите, но без никакви подробности. Въпреки това остана на поста си, След още една безкрайна минута сред снега се появиха призрачни фигури. Първата партида бегълци.
Чу как външният люк се отвори. Представи си порива на вятъра. От снежната мъгла се появяваха нови и нови фигури. Опита се да ги преброи, но бушуващата виелица обричаше на неуспех всеки опит да ги различи един от друг, дори мъж от жена.
Челюстта го болеше от непрекъснатото стискане на зъбите.
Интеркомът отново избръмча.
— Капитане, тук е мостикът. Прехвърлям ви съобщени от командир Брат.
Следващите думи едва се чуваха от шума.
— Капитане? Претършувахме всички нива. Двама от хората ми търчат с високоговорители из използваните райони на Лабиринта.
Пери си наложи да не прекъсне заместника си и направо да поиска да разбере какво е положението с Аманда. Отговорът не закъсня.
— Разбрахме, че доктор Рейнълдс е все още тук.
Пери въздъхна с облекчение. Не се бе върнала в дрейфащата станция и не бе попаднала под атаката. Беше на сигурно място. Беше тук.
Следващите думи обаче бяха доста обезпокоителни:
— Но, сър, никой не я е виждал от час. Заедно с един от геолозите е тръгнала да търси самоотлъчила се студентка ледените тунели.
Той натисна бутона.
— Командир, не искам да оставяте никого.
— Слушам, сър.
Пери погледна часовника си.
— Имате седем минути.
Преди да получи отговор, от командната зала отново ги прекъснаха.
— Мостикът до капитана. От няколко минути престанахме да получаваме сигнали за стрелба по хидрофоните. Хидролокаторът прехваща подозрителни сигнали, които може би са от потапяща се подводница. Задвижване на въздушни клапани…
Можеше да бъде единствено „Дракон“. Руският ловец-убиец се беше размърдал. Времето беше изтекло. Не можеше да рискува живота на хората тук.
— Свържете ме отново с Брат.
— Слушам, капитане.
Миг по-късно гласът на помощника се разнесе сред пукота.
— Брат слуша.
— Командир, скоро ще си имаме компания. Всички трябва да излязат оттам моментално!
— Сър, все още дори не сме прочистили Лабиринта. — разполагате точно с три минути да опразните станцията.
— Слушам. Край.
Пери затвори очи и пое дълбоко дъх. Хвърли поглед през рамо, погледна за последен път навън и се измъкна от помещението. Върна се обратно на мостика и пое командването на подводницата.
Хората му сновяха насам-натам в привиден безпорядък, помагайки на стъписаните цивилни да се спуснат надолу по стълбите и да се настанят в жилищния отсек оттатък конт-ролната зала. Заради виелицата горе температурата вътре бе паднала най-малко с десет-дванадесет градуса.
Внезапно до Пери се появи доктор Уилиг.
— Зная, че сте зает, капитане — задъхано каза шведският океанограф. В косата му се топеше сняг.
— Какво има, господине?
— Аманда… все още е в Лабиринта.
— Да. Знаем — мъчеше се да задържи гласа си твърд и уравновесен. Не можеше да позволи да покаже собствената си паника. Трябваше да бъде лидер.
— Разбира се, трябва да сме сигурни, че всички са налице, преди да тръгнем.
— Ще направим всичко по силите си.
От отговора му страхът от очите на възрастния човек не изчезна. Аманда му беше като дъщеря. Старшият вахтен се надигна от мястото си.
— Командир Брат се обажда отново, капитане.
Пери погледна часовника си, след което нагоре към отворения люк. Стълбата бе пуста. Къде беше заместникът му? Отиде до радиостанцията.
— Командир, времето изтича. Моментално си довличайте задниците на борда.
Отговорът бе съвсем слаб. Всички на мостика затаиха дъх.
— Неколцина цивилни все още липсват. В момента съм в Лабиринта с лейтенант Уошбърн. Искам разрешение да остана и да помогна на тези, които са тук. Ще ги открием… и ще си намерим подходящо скривалище.
Пери стисна юмрук. До него се разнесе нечий глас. Беше Лий Бентли от екипа на НАСА.
— Оставих на командира моите чертежи на станцията заедно с входните тунели и старите конструкторски шахти.
Очите на всички се заковаха в Пери. Доктор Уилиг никога не беше изглеждал по-блед. Очакваха решението му. Пери натисна бутона на радиото.
— Командир… — задържа бутона. Страхът за Аманда свиваше сърцето му, но цялата подводница бе натоварена с цивилни, които трябваше да спасява. — Командир, не можем да ви чакаме повече.
— Разбрано.
— Открийте другите… и се погрижете за тях.
— Слушам. Край.
Пери затвори очи.
Доктор Уилиг заговори в надвисналата мрачна тишина. От тона му личеше, че човекът просто не може да повярва на чутото.
— И ще ги оставите там просто така?
Пери пое дълбоко въздух и се обърна към старшия вахтен.
— Потапяй.
11:22
Полярна станция „Грендел“
Аманда се сви в гнездото от кости. Кръвта яростно пулсираше в ушите и. Вонята на кръв и вътрешности изпълваше малкото пространство. Тялото на Лейси изглеждаше нереално, приличаше на счупен манекен. Нещо бе разкъсало младата докторантка по геология на части. Нещо едро.
Аманда пое въздух през стиснатите си зъби.
Трупът на момичето бе обърнат по гръб, с изпотрошени крайници и смазано лице, сякаш някой я бе разтърсвали блъскал многократно в леда.
Стараеше се да не гледа към коремната област. Беше разпрана. По отворената кухина личаха поточета замръзнала кръв. Вълците винаги изяждаха първо меките коремни органи на жертвите си — първо разпаряха коремите им, за да се доберат до изобилната храна вътре.
Несъмнено подобен хищник се навърташе и наоколо. Но какъв беше той? „Не е вълк… не и толкова на север.“ Освен това нямаше следи за господаря на арктическата пустош — бялата мечка. Никакви изпражнения. Никакви бели косми.
