„Тогава какво е това създание?“
Настани се до единствения изход и бързо започна да сглобява малкото налични парчета от картината. Спомни си движението, засечено от сонара „Дълбочинно око“. Вече знаеше със сигурност, че не е било просто сянка.
Притиснатите и от паниката мисли минаваха по невъзможни канали. Каквото и да е било онова на монитора, то бе усетило преминаването на сонарния сигнал и бе избягало от него, за да се скрие в гнездото си в сърцевината на ледения остров. Но що за животно би могло да направи това? Кои бяха способни да усетят сонара? Тъй като бе изучила най-подробно материята заради проучванията и с „Дълбочинно око“, тя знаеше обичайните отговори — прилепи, делфини… и китове.
Хвърли бърз поглед към простряното и изкормено тяло. Напомняше и друго тяло, също така разпростряно и разрязано на леда — подложения на дисекция екземпляр Ambulocetus на доктор Огден.
Според биолозите видът Ambulocetus бе прародител на съвременните китове. Мисълта я смрази още повече. Възможно ли бе наистина? Нима тук има и жив представител, а не само замръзнали трупове?
Потръпна от ужас. Допускането изглеждаше нелепо, но по-логично от предположението за вълк и за полярна мечка. И тук, в самотата, кошмарите придобиха плът и кръв. Невъзможното изглеждаше възможно.
Прикри с длан фенерчето си. Отвън лъчът от лампата на каската на Конър все още се отразяваше в тавана на тунела. Огледа колкото можеше единственият път. Нищо не помръдваше. Нямаше начин да разбере дали хищникът продължава да е някъде там или се връща към леговището си.
Беше попаднала в капан — не само в пещерата, но и в пакула на тишината. Без слух не бе в състояние да долови издайническите шумове от приближаването на съществото — Ръмжене, драскане на нокът по леда или шумно дишане.
Страхуваше се да излезе навън.
Но как би могла да остане на това място?
Погледна назад и затърси къде да се скрие. Имаше няколко цепнатини по стените и в нападалите ледени блокове но не бяха достатъчно дълбоки или големи, за да може да се свие на сигурно място.
Отново се обърна към тунела. Тежка сянка се премести покрай фенера на каската.
Стресната, Аманда запълзя назад сред костите. Изгаси фенерчето си. Сега единствената светлина идваше извън леговището, отразявайки се в тавана и осветявайки слабо ямата. Нещо се приведе при входа, подобно на голям камък в река от светлина.
След това се затъркаля към нея.
Побягна към една от цепнатините в леда. Мислите и трескаво се мятаха. Помъчи се да потисне паниката, включи отново фенерчето и го метна недалеч от тялото на Лейси с надеждата да привлече вниманието на съществото. Тази последна мисъл моментално породи други. Как всъщност виждаше то в тъмното? Усещаше телесната топлина? Вибрациите? Или с ехолокация?
Налагаше се да приеме и трите възможности.
Вдигна качулката на костюма си и се напъха странично в цепнатината, като едва успя да промъкне тялото си. Задраска ледените стени с ръка, след което разтърка лицето си. Ако съществото се ориентираше по телесната топлина, изолиращият и костюм би трябвало да я скрие, като остави незащитено единствено лицето. Изстуди с ледената вода кожата си колкото можеше по-добре.
Притисната в цепнатината, Аманда се надяваше, че силуетът и не се поддава на пряка ехолокация. Прикри уста и задържа дъх. Страхуваше се, че дори издишваният въздух е в състояние да я издаде.
Наложи си да стои неподвижна като мъртвец и зачака.
Не отне много време.
Аманда гледаше като насън как съществото пропълзя към пещерата и се приведе пред входа, точно срещу нея.
Жив грендел.
Първо пъхна главата си в пещерата. От двете тесни ноздри разположени високо на куполообразната му глава, излизаше горещ въздух. От дългата му бяла муцуна капеха кръв и лиги.
„Конър…“
Устните се отдръпнаха назад и оголиха остри като бръснач зъби. Създанието пропълзя в гнездото си с вдигната муцуна, като душеше въздуха. Беше едро, поне половин тон, притиснало се ниско до пода. От муцуната до върха на дебелата опашка имаше най-малко три метра.
Обиколи внимателно леговището си покрай стените. Движеше се като видра — гъвкаво и с извивки, но беше с бяла гладка кожа без козина. Изглежда се бе приспособило да се движи безпрепятствено във вода или да се пързаля по тесни тунели. Черните му очи се присвиха, за да се защитят от яркия лъч на захвърленото и фенерче.
Мина покрай цепнатината на Аманда, насочило цялото си внимание към източника на светлина. Беше почти стигнало до краката и, когато спря и се сви за скок, загледано във фенерчето. Зад предните му лапи се надигнаха високи мускулести върхове, бедрата се напрегнаха. Ноктите на задните му крака се забиха в леда, а опашката рязко се стрелна настрани, помитайки старите кости по пода.
Тогава то скочи бързо като лъв право към светлината. Приземи се върху тялото на Лейси. Фенерчето изхвърча настрани. Доразкъса и раздра трупа с помощта на ноктите и зъбите си с ужасяваща бързина. След това се обърна, преследвайки фенерчето, като блъскаше металния предмет из цялата пещера. Накрая фенерчето се удари в един леден блок и угасна.
Аманда не смееше да диша.
Цялата атака се бе провела сред мъртвешка тишина.
Внезапният мрак я ослепи за миг. След това започна да различава проникващата отвън светлина. В сумрака гренделът приличаше на призрачна сянка.
Отново обиколи леговището си. Веднъж, два пъти. Сякаш не подозираше за присъствието и. Настани се в центъра на пещерата и проточи шия, проверявайки всички стени. За миг — независимо дали беше от собствения и страх или от някакъв ултразвук, Аманда усети как косъмчетата на тила и настръхнаха.
Капка пот се търкулна по челото и.
Гренделът рязко се обърна, като душеше и пуфтеше. Сякаш гледаше право към нея.
Аманда се сдържа да не изкрещи.
Нямаше никакво значение.
Гренделът се изправи на крака, оголил заплашително зъби, и тръгна с дебнеща стъпка към скривалището и.
11:35
На леда
Джени все още бе жива. По някакъв начин…
Лежеше заедно с баща си върху леда. Той отдавна бе престанал да реагира, въпреки че студените му ръце продължаваха да я притискат и прегръщат. Тя нямаше сили да се помръдне, да погледне как е. Дрехите им вече бяха замръзнали и бяха свързали в едно баща и дъщеря. Виелицата бушуваше около тях и ги изолираше. Бе изгубила от поглед двамата моряци — Фернандес и Ковалски.
Опита се да се премести, но вече не чувстваше крайниците си. Треперенето също бе спряло — тялото и се бе отказало да ги снабдява с кръв. Организмът и бе минал в състояние на оцеляване и изразходваше ресурсите си единствено за да задържи жива основата.
Дори усещането за студ бе изчезнало и бе заменено от смъртоносно спокойствие. Трудно и бе да стои будна, но знаеше, че в съня я дебне смъртта.
„Татко…“ Не можеше да говори. Устните и не помръдваха. Появи се друго име, неканено, нежелано: „Мат…“
Сърцето и я болеше, докато пулсираше тежко като олов-но.
Щеше да заплаче, но каналите за сълзите и бяха замръзнали. Не искаше да умира по този начин. През последните три години бе живяла механично, без да влага никакви чувства. Сега искаше да живее. Прокле изгубеното време, полуживота, който бе водила. Но природата бе безчувствена към желания и мечти. Тя просто убиваше — безмилостно и сигурно, подобно на всеки друг хищник.
