Очите и се затвориха. Бе твърде болезнено да ги държи отворени.
Докато светът избледняваше, през бушуващата виелица избухнаха светлини. „Една, две, три, четири…“ Мъгливи светлини във виелицата, летящи напред и назад във възду-ха. „Снежни ангели…“
Примигна, като се бореше да държи очите си отворени. Светлините ставаха все по-ярки и след още няколко поемания на дъх към тях се присъедини заплашително ръмжене, което гневно се надигаше през воя на вятъра.
„Не са ангели…“
От снега се появиха странни машини. Приличаха на снегомобили, но се носеха върху леда с грация и скорост, която бе недостижима за обикновеното „Ски-Ду“. По-скоро и напомняха на джетове, летящи над леда.
Но машините не бяха нито снегомобили, нито ски-джетове. Плъзгаха се над леда, без да благоволят да го докоснат, превръщайки се от илюзия в реалност. Джени беше вижда-ла подобни превозни средства и преди — на изложенията, като експериментални модели.
Снегомобили на въздушна възглавница.
Но тези бяха малки, не по-големи от двуместни джетове, открити отгоре и карани като мотоциклети. Предното стъкло се извиваше назад, за да защити водача и пътника. И както при джетовете, в долната им част имаше ски, но машините като че ли ги използваха само когато завиваха или намаляваха скоростта си. Отпуснаха се умело на леда, като кацнаха на плъзгачите си и се плъзнаха още няколко метра, преди да спрат.
От тях слязоха хора. Облечени в бели канадки. Със свалени пушки.
Джени чу руски говор, но светът остана като в мъгла, осветен единствено от фаровете на машините.
Войниците носеха маски на щурмоваци на главите си, приближиха се предпазливо, след което малко ускориха крачка. Някой провери отворената от взрива дупка в леда.
Другите тръгнаха право към тях. Един коленичи пред Джени и изкрещя нещо на руски.
Единственото, което успя да се изтръгне от устата и, бе стон.
Човекът посегна към нея. За миг тя изгуби съзнание Беше използвала всичките си сили, за да издаде дори този слаб звук. Когато дойде на себе си, се намери на някаква седалка, завързана здраво с колани. Светът наоколо продължаваше да е замъглен. Летеше.
След това се свести достатъчно, за да си даде сметка, че седи зад някакъв войник. Той не беше с канадка, а само по дебел сив пуловер. Джени видя, че е облечена в горната му дреха. Подплатената с козина качулка почти закриваше главата и.
Връщаха се обратно към дрейфащата станция. От останките на една от постройките се извиваха пламъци.
Тя отново изгуби съзнание.
Събуди се в океан от болка. Всеки сантиметър от тялото и гореше. Сякаш я одираха жива или я заливаха с киселина която разяждаше и смъкваше кожата и. Изкрещя, но от устата и не излезе никакъв звук. Замята се в ръцете, които я държаха.
— Всичко е наред, госпожице Аратук — обади се дрезгав глас зад нея. — В безопасност сте.
Същият глас се обърна към онзи, който я държеше:
— Пусни малко по-топла вода.
Джени дойде на себе си. Беше гола под някакъв душ, държаха я под струята му. Успя някак да си развърже езика.
— Го… гори.
— Водата е съвсем хладка. Просто кръвта се връща в кожата ви. На няколко места имате слаби измръзвания. — Нещо се заби в ръката и. — Слагаме ви малко морфин, за да притъпим болката.
Най-накрая успя да погледне към говорещия. Беше капитан трети ранг Сюел. Тя седна на пода от фибростъкло в общата баня. В помещението имаше неколцина матроси. Всички бяха заети с нещо. Другите душове също бяха пуснати.
По лицето и потекоха сълзи и се смесиха с водата. Температурата и бавно започна да се покачва. Тялото и се затресе Неудържимо.
— Б… ба… баща ми — успя да каже през тракащи зъби.
— Погрижиха се за него — отвърна Сюел. — Всъщност справя се по-добре от вас. Вече се подсушава. Як дърт нехранимайко, дума да няма. Сякаш е направен от лед.
Думите му я накараха да се усмихне.
Остави тялото си да се гърчи и трепери. Сетивата и се събуждаха отново и по ръцете и краката и сякаш се забиха милиони иглички. Същинско бавно разпятие.
Накрая и позволиха да стане. Вече бе достатъчно затоплена, за да се почувства дори леко засрамена от голотата си. Навсякъде около нея имаше униформени мъже. Докато я извеждаха, мина покрай Ковалски, чийто гол задник все още се тресеше под душа.
Завиха я с топли кърпи.
— Фернандес? — попита тя. Сюел поклати глава.
— Когато руснаците стигнаха до вас, вече бе мъртъв.
С натежало сърце тя го последва до някакви столове, оставени срещу калорифери. Баща и вече бе там и посръбваше горещо кафе от чашата си. Морфинът оплиташе краката и, но все пак успя някак да се добере до него.
— Джен — каза баща и, — добре дошла отново сред живите.
— И ти наричаш това живот? — кисело отвърна тя.
Докато сядаше, си припомни кривата усмивка на Фернандес. Трудно бе да си представиш, че един човек вече го няма. Въпреки това през нея премина глуха вълна на облекчение. Може би отчасти се дължеше на морфина, но основният импулс идваше от сърцето и.
Беше жива.
Калориферът духаше влажен въздух в лицето и. Някой набута чаша кафе в треперещите и ръце.
— Изпийте го — каза Сюел. — Трябва да се стоплите и отвътре. А и кофеинът е добър стимулант.
— Няма нужда да ми рекламирате кафе, капитане — тя отпи от горещата течност и усети как се спуска надолу чак до стомаха и. Потръпна — от удоволствие и от болка.
Озърна се. Намираше се в някаква голяма обща спалня.
Покрай двете стени бяха разположени койки, а в центъра-маса и столове. Повечето бяха цивилни, учени… но сред тях имаше и неколцина от флотата. Обърна се към Сюел.
— Кажете ми какво се случи. Той я погледна.
— Руснаците превзеха базата.
— За това и сама успях да се сетя. Защо? Той поклати глава.
— Има нещо общо с руската станция, която открихме, Нещо е скрито там. Систематично разпитаха ключовите хора, за да разберат какво знаем. Тъкмо затова ви спасиха. Мислеха, че бягате с нещо или с някого, затова ви домъкнаха обратно тук. Казах им, че нямате нищо общо.
— И какво търсят?
— Не зная. Каквото и да има в другата база, държат го в тайна. Наричат го ОКЗ.
— ОКЗ?
— Онова, което знаем — гласът му стана по-твърд. — И очевидно аз не съм от онези, които трябва да знаят.
— И сега какво?
— Нямаме голям избор. Бяхме само малка охранителна част — той посочи към стаята. — Копелетата убиха петима от хората ми. Бързо сломиха съпротивата ни и ни натикаха тук. Цивилните също. Държат ни под стража. Съобщиха ни, че ако не им създаваме неприятности, ще ни освободят след четиридесет и осем часа.
— Ами другият „Сно-Кат“? — обади се баща и изпод завивките. — Онзи, в който бяха Мат и Крейг?
Джени усети, че се напряга в очакване на най-лошото.
— Доколкото зная, те са добре. Успях да се свържа с тях преди да ме заловят. Казах им да стигнат до полярната станция и да вдигнат тревога.
