Джени отпи от кафето си. Ръцете и затрепериха още по лошо. Наложи и се да преглътне напиращите по незнайна причина сълзи.
— Всички останали тук ли са?
— Всички, които са още живи.
Тя огледа отново стаята, търсейки точно определено лице. Не го откри.
— Къде е мичман Помаутук?
Сюел поклати глава.
— Няма го. Той е сред изчезналите, заедно с неколцина цивилни. Но не мога да кажа нищо със сигурност. Руснаците отнесоха някои от тежко ранените в болничното крило.
Може да е там. Подробностите са все още оскъдни.
Джени погледна баща си. Върхът на носа му бе пепеляв, явно измръзнал. Очите му разгадаха страха и. Едната му ръка се подаде изпод завивките и затърси нейната. Тя докосна пръстите му. Бяха грапави от стари мазоли, но въпреки това запазваха силата си. Беше се сблъскал с много несгоди през живота си, но беше оцелял. Пое от силата му и отново се обърна към Сюел.
— А този четиридесет и осем часов срок? Вярвате ли, че ще ни пуснат?
— Не зная. Джени въздъхна.
— Значи не. Той сви рамене.
— В момента няма никакво значение дали им вярваме или не. В числено отношение ни превъзхождат две към едно. Освен това цялото оръжие е у тях.
— Ами вашият капитан и подводницата?
— „Полярен страж“ трябва да е някъде наоколо, но няма никакво въоръжение. Надявам се, че си обират крушите оттук и са тръгнали да викат помощ. Разбира се, ако все още са живи.
— И сега какво? Нима просто ще чакаме? И ще се доверим на думата на руснаците, че сме в безопасност?
Междувременно към тях се бе присъединил и Ковалски, Увит от глава до пети в хавлии. Стовари се тежко в един от своловете.
— Мамка му, не — отвърна той на въпроса и.
Настъпи мълчание. Никой не му възрази.
— Тогава се нуждаем от план — първа проговори Джени.
11:45
Полярна станция „Грендел“
„Не минахме ли вече оттук?“
Капитан трети ранг Роберто Брат се беше изгубил, което сериозно го ядоса. Винаги бе смятал, че се пали лесно заради произхода си — майка му беше мексиканка, а баща му — кубинец. И двамата бяха шумни и избухливи и непрекъснато се караха. Но тези проклети тунели можеха да сринат дори търпението на Ганди. Всичко изглеждаше по един и същи начин — лед, лед и пак лед.
Лейтенант Серина Уошбърн пред него забърза в поредния тунел. Последва я. Пясъкът под краката му скърцаше.
— Уошбърн! — извика Брат. — Знаеш ли къде отиваш, по дяволите?
Лейтенантът забави равномерната си крачка и насочи фенерчето си към пурпурния знак, нарисуван със спрей на стената.
— Сър, този знак сочи към единственото място, което още не сме претърсили. След това ще ни е необходим някакъв спрей, за да отбелязваме пътя си в неотбелязаните райони.
Той и махна с ръка да продължи. „Страхотно… направо страхотно…“
В хаоса при евакуацията хората на Брат използваха високоговорители, за да оповестят тревога. Вестта се разпространи бързо. Хората се изсипаха от ледените тунели. Но руснаците им дишаха във вратовете и нямаха време да обходят всяко кътче от Лабиринта.
Ето защо, след като цялата суматоха утихна, неколцина липсваха. В това число и шефката на „Омега“ доктор Аманда Рейнълдс.
И тъй като за тях не се знаеше нищо, Брат се почувства длъжен да остане. Изненада се, когато лейтенант Уошбърн настоя да се присъедини към него. До момента станцията бе под нейна закрила и тя не смяташе да я изоставя, докато не изпълни и последното си проклето задължение тук.
Докато навлизаха все по-навътре, Брат започна да се възхищава на партньорката си. Уошбърн беше няколко сантиметра по-висока от него — направо прекалено за жена, освен това бе жилава и мускулеста. Приличаше на хрътка следотърсач. Косата и бе късо подстригана и и придаваше строг вид, без обаче по никакъв начин да намалява женствеността и. Кожата и бе гладка, с цвета на кафе, а очите и — големи и дълбоки. Но в момента работата я бе погълнала напълно.
Както и него. Отново насочи вниманието си към ледените тунели. Имаше мисия — да намери изгубилите се цивилни и да осигури безопасността им.
Вдигна високоговорителя и натисна бутона. Думите му изтрещяха като изстрели и ехото се разнесе из тунелите.
— Говори капитан трети ранг Брат! Ако някой ме чува, моля да отговори!
Свали устройството. Ушите му звъняха. Трябваше да мине малко време, преди да може да чуе евентуален отговор. Но не очакваше такъв. Бяха търсили и крещели в продължение на половин час без никакъв резултат. Затова когато накрая някой все пак отвърна, не беше сигурен дали е истина или просто халюцинира.
Уошбърн се обърна към него, повдигнала вежди.
Тогава викът се повтори — слаб, но въпреки това ясен:
— Насам!
Идваше някъде отпред.
Забързаха заедно по посока на гласа. Брат намести пушката по-високо на рамото си. Бойната му куртка и канадката бяха натежали от амунициите, събрани от хората му преди да се изнесат обратно в подводницата. Уошбърн беше натоварена не по-малко, но въпреки това го изпреварваше.
Тунелът завърши в голяма ледена пещера, пълна с въртящи на празен ход генератори, лампи и оборудване. Въздухът бе осезаемо по-топъл и влажен. Задната стена на пещерата бе от напукана вулканична скала.
— Христе! — тихо изруга той.
Дребен плешив мъж с разкопчана канадка се заподхлъзва към тях през леденото езеро на пода на помещението. Беше един от учените в базата. Придружаваха го двама по-млади мъже.
— Доктор Огден? — разпозна го Уошбърн. — Защо сте още тук? Не чухте ли заповедта за евакуация?
— Да, да — задъхано каза той, като стигна до тях. — Но моята работа няма нищо общо с политиката. Това е наука. Не ми пука кой контролира станцията, стига образците ми да са защитени. Опасно или не, не бих ги оставил за нищо на света. Особено в това критично положение. Размразяването почти приключи.
— Образци ли? Размразяване? Какви ги дрънкате, по дяволите?
— Те трябва да бъдат защитени — настояваше ученият, — Трябва да ме разберете. Не мога да рискувам да изгубя данните.
Брат забеляза как по-младите помощници на мъжа пристъпват от крак на крак и кършат ръце. Докторанти, доколкото можеше да прецени по външния им вид. Май не споделяха съвсем убеждението му.
— Трябва да видите със собствените си очи! — каза доктор Огден. — Долавяме ЕЕГ-активност!
И забърза обратно в посоката, откъдето беше дошъл, право към стената от вулканична скала. Уошбърн го последва.
— И доктор Рейнълдс ли е тук?
И Брат тръгна, за да чуе отговора. „Ако всички липсващи са тук…“
Но докторът разби надеждите му.
