— Аманда ли? Не, не зная къде е — той се обърна и сви вежди. — Защо?
— Трябва да е някъде тук — отвърна Уошбърн. — Смята се, че е тръгнала с доктор Макферън да търсят някаква студентка.
Огден разтърка замръзналия си мустак.
— Не зная нищо за това. През цялата нощ бях тук с останалите биолози.
Докато наближаваха стената, Брат забеляза от един от процепите да изтича вода, която се плискаше под краката им. Биологът ги поведе към нея. Но само след няколко стъп-ки пред тях се появи нов силует, който тичаше право насреща.
Беше друга студентка — млада жена в началото на дваде-сетте. Брат я подхвана, когато тя се подхлъзна в паниката.
— Професоре? Н-нещо става!
— Какво?
Жената посочи назад към процепа. Опита се да проговори но в очите и се четеше само див ужас. Огден се наведе към нея.
— Какво се е случило?
Тръгнаха натам. След десет крачки се озоваха в пространство с размери на двоен гараж. Нещо като мехур в стената. Осветяваха го още лампи. Навсякъде бе разхвърляно оборудване.
Брат ахна — и от гледката, и от миризмата. Едно лято бе работил в рибна фабрика в Монтерей. Помнеше жегата, вонята на разлагащи се рибешки черва, миризмата на кръв. Тук беше същото. Но не риба бе причина за миризмата.
Одраното и изкормено тяло на някакво бледо създание бе обърнато на една страна. Приличаше на кит белуга, но имаше крака. Съществото не беше единствено. Други шест лежаха свити на кълбо на пода. Към две от тях бяха прикрепени разноцветни проводници, свързани с машини и видеоекрани. На малките монитори преминаваха синусоиди.
Огден се огледа.
— Не разбирам — каза той и се обърна към паникьосаната докторантка. — Какъв е проблемът?
Тя посочи едно от свитите на кълбо същества — онова, ко-ето се намираше най-близо до изкормения си събрат.
— То… то помръдна…
Огден се намръщи и махна пренебрежително с ръка.
— Абсурд! Просто сенките са си направили някаква шега. Сигурно някоя от лампите се е изместила.
Момичето сви ръце на гърдите си. Изобщо не беше убедена — Имаше наистина изплашен вид.
Огден се обърна към Брат и Уошбърн.
— Това са ЕЕГ показателите. Объркаха някои от по-неопитните в екипа ни.
— ЕЕГ? Като електроенцефалограма? Мозъчни вълни? — Брат зяпна монитора.
— Да — отговори Огден. — Доловихме известна активност от размразяващите се образци.
— Майтапите се. Да не искате да кажете, че тези неща са живи?
— Не, разбира се. Те са на петдесет хиляди години. Но подобен феномен понякога се наблюдава, когато образците бъдат замразени изключително бързо и след това се размразят бавно. Въпреки че животното е мъртво, химикалите в мозъка му започват да се размразяват. А химията си е химия. Някои от нервнохимичните функции започват отново да действат. Но след време при липса на циркулация ефектът отшумява. Именно затова беше толкова важно да остана и да събера данните, преди да изчезнат. Наблюдаваме мозъчна активност, каквато не е била виждана от петдесет хиляди години насам!
— Така да бъде — каза Брат. — Стига само тези неща да си останат мъртви.
Едно от телата се сви в спазъм, сякаш ги бе чуло. Опашката му се изправи рязко и блъсна един от фенерите, разбивайки го в пода.
Всички отскочиха назад — с изключение на доктор Ог-ден, който зяпна невярващо.
Тялото на съществото продължи да се разгъва, като се извиваше. След това започна да се мята и да се гърчи на пода подобно на уловена змиорка. Ужасни конвулсии минаха по дължината му.
Биологът пристъпи напред, протегнал едната си ръка, сякаш искаше да го докосне, за да се увери в съществуването му.
— Съживява се!
— Докторе… — предупреди го Брат.
Звярът тежко се завъртя към Огден. Пастта му се отвори разкривайки остри като на акула зъби. Щракна челюсти само на сантиметри от пръстите на биолога. Огден отскочи назад и дръпна ръката си, сякаш наистина бе ухапана.
За Брат това беше повече от достатъчно. Протегна се и дръпна Огден назад, след което събра всички зад гърба си и свали пушката.
Докторът отново пристъпи до него.
— Поразително!
Брат отвори уста, но изведнъж усети остър писък някъде зад ушите си. Челюстите му завибрираха като камертон, усещането му беше познато. Като подводничар бе попадал в обсега на лъча на хидролокатора. Знаеше какво е това.
Останалите също го бяха усетили и притиснаха ушите си.
Ултразвук…
— Гледайте! — един от докторантите посочи електроенцефалографа.
Брат хвърли поглед натам. Бавните синусоиди се бяха превърнали в бясно препускащи назъбени линии. Двата екземпляра, към които бяха прикрепени датчиците, започнаха да треперят. Още една опашка се разгъна рязко.
Всички побързаха да се изтеглят към изхода.
— Не мога да повярвам! — каза Огден, като бъркаше с пръст в ухото си. — Изглежда първото същество вика останалите.
— С ултразвук — каза Брат. Челюстите му продължаваха да вибрират.
— Със събуждаща китова песен — коригира го биологът.
— Ambulocetus е предшественик на съвременните китове. Ултразвукът играе ролята на биологичен спусък и събужда останалите от стадото. А може би наистина ги вика. Един вид защитен механизъм. Начин да се защитават.
Ударите ставаха все по-силни. Оборудването се разхвърчаваше на парчета. Ултразвукът започна да става все по-пронизителен и непоносим.
Първото същество лежеше на една страна и задъхано гълташе въздух през отворената си уста. След това се претърколи по корем — нестабилно, треперещо, студено.
— Някой да застреля проклетите неща! — с писклив глас се обади момичето.
Брат вдигна оръжието си.
Биологът местеше невярващ поглед от цевта към треперещото създание.
— Да не сте полудели? Това е откритието на века… и искате да го убиете? Трябва да ги защитим!
Брат се постара да прозвучи учтиво, но твърдо.
— Господине, тук не сме в ситуация като във „Волния Уили“. Точно сега повече ме е грижа да защитя нас — сграбчи по-дребния доктор за лакътя и го повлече към изхода И ако не сте забелязал, тези приятелчета приличат повече на белуги, отколкото на дъвчещи планктон гърбати китове Смятам, че и сами могат идеално да се погрижат за себе са Огден понечи да протестира, но Брат се обърна към Уошбърн.
— Изкарай ги навън, лейтенант.
Тя кимна, без да изпуска от поглед мятащите се чудовища.
Брат се постара всички да останат зад гърба му. Щом излязоха от другата страна, забързаха през леденото езеро.
— Руснаците трябва да са знаели — бърбореше Огден. — Явно затова се опитват да превземат станцията. Искат цялата слава за себе си.
Брат знаеше, че докторът греши. Той бе един от малцината, които знаеха какво се криеше в Ниво 4. Руснаците търсеха не слава, а мълчание и запазване на тайната.
Тъкмо стигнаха отсрещната страна, когато намиращата се на няколко крачки зад тях Уошбърн
