— Знаеш ли как да използваш това?
— Бил съм зелена барета.
Гриър го изгледа изпитателно и накрая пъхна пистолета в ръката му.
— Добре, значи няма да се простреляш.
Мат претегли на ръка оръжието.
— Не, освен ако това не успее да ме измъкне от цялата тази бъркотия.
След още няколко метра тунелът свърши. Озоваха се в голямо кръгло помещение с много врати. Около някаква стълба в центъра бяха разположени маси и столове. Тук-там имаше недоядена храна. Претърсиха всичко наоколо с насочени оръжия.
Помещението бе празно.
— Отишли са си. — Пърлсън беше шокиран.
— Евакуирали са се — поправи го Гриър. — Явно „Полярен страж“ е разбрал за нападението и е тръгнал право насам, за да опразни базата.
— Страхотно! — ядоса се Мат. — Изминахме целия път до тук, за да ги предупредим, а те вече са си обрали крушите.
— Какво ще правим сега? — попита Крейг. Половината му лице бе покрито с кръв, а другата половина бе пепеливо бледа.
Гриър продължи да ги води навътре.
— На трето ниво има стара оръжейна. Гранати, стари карабини. Ще вземем колкото можем да носим.
— И после?
— После се крием. И оцеляваме.
— Последната част от плана ми допада — обади се Мат.
Когато стигнаха до трето ниво, внезапно се чу стрелба. Но ехото идваше не отгоре, а отдолу.
— Някой е останал — учудено каза Крейг.
— Май е точно под нас — обади се Пърлсън.
— Да вървим! — поведе ги Гриър.
Тъкмо тръгнаха, когато отгоре се разнесе експлозия. Всички замръзнаха.
— Руснаците — каза Мат.
— По-бързо! — нареди Гриър и продължи надолу по стълбите.
Отгоре се чуха гласове. Някой крещеше заповеди на руски. Разнесе се тропот на тичащи крака.
Крейг и Мат бързаха надолу по стълбите след Гриър. Пърлсън и О’Донъл прикриваха гърбовете им. Стигнаха четвъртото ниво. Вместо да се озоват в отворено общо пространство както на горните нива, попаднаха в дълъг коридор.
Той също беше празен, но в другия край имаше двойна врата.
— Лабиринтът — обади се зад тях Пърлсън.
— Подходящо място за криене — каза Гриър. — Шибан лабиринт. Хайде!
— Но кой стреляше? — попита Крейг, докато тичаха.
Мат също искаше да знае.
Гриър се намръщи.
— Молете се да са наши момчета — изръмжа той.
Мат прие присърце думите на лейтенанта. Трябваше им подкрепление. Но, разбира се, това пораждаше друг въпрос. „Ако са от добрите, тогава по кого стрелят?“
Безизходица
9 април, 12:02
Полярна станция „Грендел“
9. Масивното създание се прокрадваше в сумрака на пълното с кости леговище към скривалището на Аманда — приведено, дебнещо, неуверено. Пастта му беше отворена, зъбите бяха изпоцапани с кръв. По ноктите все още висяха остатъци от костюма на Лейси.
Притиснала се колкото може по-навътре в ледената цепнатина, Аманда усещаше ултразвуковото излъчване от грендела — с челюстите си, с корените на зъбите си, с косъмчетата по врата си. Стоеше неподвижно, подобно на застинал пред фаровете на автомобил заек.
Махай се, мислено го умоляваше тя с цялото си сърце. Беше задържала дъха си толкова дълго, че започваха да и се привиждат звезди. Не смееше да издиша. Тънки струйки студена пот се стичаха по лицето и.
„Моля те…“
Гренделът приближи на крачка от нишата и. На фона на процеждащата се отвън светлина чертите на звяра не се различаваха ясно. Единствено двете му очи продължаваха да улавят част от светлината, отразяваща се в ледените стени.
Червени… кървавочервени… безчувствени и студени като грамадата лед отгоре.
Аманда срещна погледа му. Знаеше, че ще умре.
Тогава звярът рязко извъртя глава обратно към изхода. Внезапното му движение стресна Аманда и тя издиша. Не можеше да се сдържа повече. Напрегна се от допускането, че се е издала.
Но звярът не и обърна внимание и се обърна към изхода. Наклони глава на една страна, после на друга. Очевидно слушаше нещо.
Аманда нямаше начин да разбере какво точно. Нима идваше някой? Или Конър бе все още жив и викаше за помощ?
Каквато и да бе причината, гренделът махна няколко пъти с опашка, след което се стрелна към тунела и изчезна нагоре.
Аманда остана още известно време в нишата си, треперейки неудържимо. После излезе и се запрепъва с подкосени крака към изхода. Звездите продължаваха да танцуват пред очите и — повече от страх, отколкото от липсата на кислород. Наведе се в тунела навреме, за да види как масивният силует на звяра се стрелна нагоре в посока към стената.
Страхувайки се повече от спотайващата се в тишината неизвестност, отколкото от съществото, Аманда се изкачи от жлеба. С помощта на котките си продължи напред по хлъзгавия наклон и се наведе, когато таванът стана по-нисък. Стигна края и подаде глава навън.
От едната страна гренделът се катереше по ледената стена като гущер по скала. Изчезна зад ръба. Движеше се бързо, очевидно бе тръгнал на лов.
Погледът и се спря върху синьото въже, което висеше от ръба. То бе единствената и надежда.
Аманда се измъкна от тунела и се изправи на крака. Молеше се въжето да е все още завързано за онова, което бе останало от Конър. Когато го видя за последен път, геологът го бе завързал през гърдите си.
Стигна до стената и хвана въжето.
„Моля те, Господи…“
Дръпна го надолу. Изглежда държеше. Отпусна се на него, за да се увери, че е здраво.
Сълзи избиха в очите и, докато се катереше по стената. Местеше бавно ръка след ръка, като забиваше котките дълбоко в леда. Ужасът сякаш и придаваше допълнителни сили.
Със зъби и нокти стигна до ръба и се повдигна само на сантиметри от обезобразеното тяло на Конър Макферън. Лампата на каската му светеше в тавана като сигнален фар в тъмните тунели.
Аманда се извърна. С мъка се изправи на крака, като се мъчеше да не гледа изкорменото тяло. Кръвта бе изтекла на локва около него и бе замръзнала. Именно това бе позволило на Аманда да се покатери по стената. За единия час, който бе прекарала долу, остатъците от тялото на Конър бяха замръзнали — кървава котва, осигурила спасението и.
С длан върху устата и с молитва за опрощение на устните, Аманда се наведе и разкопча каската на геолога. Светлината и трябваше. Докато освобождаваше каишката, не можеше да не гледа към Конър. Лявото му око и носът му бяха изчоплени с нокти. Гръклянът му бе изтръгнат до самия гръбнак. Брадата се
