12:22
Полярна станция „Грендел“
Стиснал пистолета в ръка, Мат мина след лейтенант Гриър през двойната врата и се озова извън организираната структура на полярната станция в света на хаотично разположените ледени тунели, внезапни пропасти и пещери. Крейг вървеше непосредствено до него, следван от Пърлсън, чиито очи сякаш бяха издялани от камък, и треперещия от болка О’Донъл. Затичаха се към дълбините на лабиринта.
Гриър държеше единственото фенерче, което бяха намерили при входа. Лъчът му танцуваше по стените и от светлината тъмният лед започваше да искри в бяло. Сякаш тичаха сред вътрешностите на някаква ледена скулптура.
— Знаеш ли накъде отиваме? — попита Крейг.
— Тук има хора — каза Гриър. — Трябва да ги намерим.
— Колко е голям този лабиринт? — попита Мат.
— Достатъчно — гласеше лаконичният отговор. Продължиха да тичат. Знаеха, че руснаците са по петите им. Сега разстоянието беше по-важно от посоката.
Продължиха по извиващите се тунели и потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко към сърцето на ледения остров. Тъкмо стигнаха едно разклонение, когато отново се разнесоха изстрели. Автоматичен огън, някъде пред тях. Но по кой тунел?
Всички спряха.
— Накъде? — попита Пърлсън.
Отговорът дойде миг по-късно. От дясната им страна внезапно се появи светлина. Мяташе се френетично във всички посоки. Още изстрели, оглушителни в затвореното пространство.
— Почнаха неприятностите — каза Мат и насочи беретата към тунела.
Вече се чуваха викове.
Моряците вдигнаха оръжията си.
Непосредствено от другата страна на завоя светлината стана по-ярка и освети в гръб тичаща фигура. Появи се млад мъж, който се подхлъзваше и пързаляше независимо от пясъка по пода. Размахваше ръце, сякаш викаше за помощ, Очевидно не бе военен. Косата му бе дълга до раменете, носеше канадка „Норд Фейс“ и панталони „Тинсулейт“.
Хвърли се към тях. Мат очакваше да започне да ги моли за помощ. Вместо това младежът ги подмина.
— Бягайте! — изкрещя той, без да забавя крачка.
Появиха се още фигури, тичащи с пълна сила — по-възрастен плешив мъж, двадесет и няколко годишно момиче и още един младеж. Групата се водеше от висока, поразително красива чернокожа жена в синя флотска униформа.
— Уошбърн! — извика О’Донъл.
— Вдигай си топките и се размърдай! — озъби му се тя.
Отзад се чуха нови изстрели. Светлината на огъня освети последната фигура — още един моряк. Отпусна се на коляно и откри преграден огън. Осветен от лъча на фенерчето, тунелът заблестя като синя змия, извиваща се дълбоко в леда.
— Какво става? — попита Гриър.
Мат видя тъмно петно отвъд коленичилия стрелец, което бързо се придвижваше към него.
„Какво по дяволите?“
Уошбърн поведе групата към тях. Трябваше да крещи, за да надвика изстрелите.
— Трябва да се измъкнем от тези тунели… веднага!
— Не можем — каза Гриър, когато Уошбърн стигна до тях. — Руснаците…
— Майната им на руснаците! — Уошбърн дишаше тежко. — Натресохме се на нещо много по-лошо!
Тя направи знак на останалите да продължат напред.
Стрелбата спря. Другият моряк бе скочил на крака и спринтираше към тях, като се мъчеше в движение да махне празния пълнител.
— Давай, давай, давай!
Гриър посочи с пръст Пърлсън и О’Донъл.
— Ти и ти. Отведете цивилните.
О’Донъл кимна. Сграбчи Крейг за лакътя и го помъкна след паникьосаната група. Мат се изтръгна от опитите вя Пърлсън да направи същото.
Морякът сви рамене и тръгна самичък, но спря за миг и попита през рамо лейтенанта:
— Ами руснаците, сър?
„Майната им на руснаците.“ Мат все още бе поразен от отговора на жената.
Отговорът на Гриър бе по-смислен.
— Отведете ги колкото се може по-близо до изхода на Лабиринта. Чакайте ни там!
Последва рязко обръщане на пета и групата продължи бягството си нагоре по тунела. Последният моряк стигна до тях.
— Командир Брат! — Гриър бе искрено изненадан.
— Пригответе се да откриете огън! — Брат бързо се обърна назад и коленичи. Извади нов пълнител от джоба си и презареди.
Гриър се присъедини към старшия офицер. Застана зад него и насочи пушка над рамото на Брат. Пъхна фенерчето си в свободната ръка на Мат.
Мат погледна отдалечаващата се група и двамата стрелци, Чудеше се кое е по-доброто — да остане или да тръгне. Единственият му друг избор бе да побегне сляпо в някой страничен тунел и да се изгуби. Нито една от възможностите не му се струваше по-мъдра от другите, затова просто остана там, където се намираше.
Приближи се до другото рамо на Брат.
Офицерът му хвърли бърз поглед и отново се обърна напред.
— Ти пък кой си, по дяволите?
Мат вдигна пистолета си и го насочи напред.
— Точно сега съм някой, който ти прикрива задника.
— Е, тогава добре дошъл на купона — изръмжа Брат.
— Какво идва насам? — попита Гриър от другата страна.
— Най-лошият ти шибан кошмар.
В далечината, извън обсега на фенерчето, към тях светнаха червени очи. Мат започна да усеща странно бръмчене в главата си, сякаш вътре в черепа му имаше комари.
— Ето ги! — каза — Брат, като пое въздух през зъби.
Пред тях се появи масивно създание със снежнобяла кожа, покрита с червени… не, кървави ивици… Изпълни тунела, като кървеше от многобройните огнестрелни рани. Половината от муцуната му приличаше на неопечен хамбургер. Но въпреки това продължаваше да се приближава.
„Какво е това, по дяволите?“
Зад него се мяркаха други сенки.
Водещият звяр се хвърли към тях. Ноктите му браздяха леда.
Бръмченето в главата на Мат се засили.
Изведнъж се разнесоха изстрели. Мат се стресна и започна да действа. Насочи пистолета, но знаеше, че това оръжие е безполезно. Нямаше да успее да причини нищо на звяра — също както на гризли.
Няколко от раните бяха преки попадения между очите на чудовището. И въпреки това се носеше към тях, навело ниско глава като бик. Явно дебелата еластична кожа и подкожната мазнина действаха като бронежилетка — същинска жива стенобойна машина.
Мат натисна спусъка — повече от страх, отколкото от реална надежда да го убие.
— Проклетите неща просто не умират! — потвърди Брат.
Мат продължи да стреля куршум след куршум, докато затворът на пистолета не остана дръпнат назад. „Свършиха се патроните.“ Гриър забеляза това.
