Последваха го още две. Спряха до самия бряг. Хрилете им потрепваха.
Навярно са усетили опасността, помисли си Франк. Животните обаче нямаха избор. Ако останеха на сушата, щяха да се задушат. Сякаш подчинявайки се на някаква безмълвна заповед, мутиралите пирани навлязоха във водата.
— Отдалечете се от брега! — изкомандва Уоксмън. — Тази вода няма да е вечно опасна за тях!
Групата бързо се насочи към гористите възвишения. Продължиха да осветяват водата и брега. След няколко минути разбраха, че преследването е приключило. Или водата бе все още токсична за животните, или се бяха отказали от преследването.
— Всичко свърши — въздъхна Франк. Кели не каза нищо и се опита да освети отсрещния бряг. После се обърна към брат си:
— Къде е редник Карера? Къде е Натан? Нагоре по реката се чу взрив.
— Имат си неприятности — разтревожи се Кели и погледна брат си в очите.
Натан натисна спусъка и разкъса на парчета още едно от създанията, което бе сглупило да се доближи до тях. Карера бе свалила резервоара със запалителна течност от гърба си и се бе надвесила над него.
— Колко още време ще ти трябва? — попита Натан, като внимаваше да не изтърве нищо от погледа си.
— Почти приключих.
Натан погледна потока. На светлината на ръчното фенерче на Карера видя, че отровата действаше. Надолу повърхността на водата бе изпълнена с тела, които течението отнасяше. Тук то бе бързо и бе отнесло и отровния прах надолу. Мястото не беше безопасно. Трябваше да се спуснат надолу по потока и да потърсят сигурно място за преминаване, където течението е по-бавно и отровата се е задържала. От спасението им обаче ги делеше малък легион от отровни същества, които се бяха окопали в гората и препречваха пътя им.
— Готова съм — каза Карера и се изправи. Повдигна творението си от земята и затвори капака на резервоара, от който висеше фитил. В резервоара бе останала съвсем малко течност. Недостатъчна, за да може да се използва огнехвъргачката, но достатъчно за тяхната цел. Поне той така се надяваше.
— Сигурна ли си, че ще сработи?
— Дано да сработи.
Натан бе очаквал да чуе различен отговор.
— Посочи ми отново целта — помоли тя.
Той се прицели с пушката и й посочи растение със сива кора на около трийсет метра надолу по течението.
— Добре — каза Карера и запали края на фитила с газова запалка. — А сега внимавай.
После замахна рязко и захвърли с все сила резервоара към дървото.
Натан затаи дъх. Резервоарът описа широка дъга и падна точно пред дървото.
— И аз да видя някаква полза от всички тези години спортуване — промърмори Карера под носа си. После се обърна към Натан: — Залегни!
И двамата се притиснаха плътно към покритата с листа земя. Натан залегна, като държеше пушката пред себе си. Едно от създанията отскочи иззад един храст и тупна на няколко сантиметра от носа му. Натан се изтърколи и го удари с все сила с приклада. После се върна обратно и прилегна до рейнджърката.
— Аз пък играех бейзбол в колежа — промърмори.
— Лягай! — извика Карера и притисна с ръка главата му в калта.
Взривът бе оглушителен. Над главите им изсвистяха шрапнели. Натан погледна мястото на взрива. Замисълът на Карера бе успял. Бе превърнала почти празния резервоар в голям „коктейл Молотов“. Джунглата бе озарена от пламъци.
— А защо… — започна Карера и се опита да се изправи на колене.
Сега бе ред на Натан да я притисне в калта.
Вторият взрив прозвуча като мълния. Чу се трясъкът на счупено дърво, придружен от глух тътен. Върху джунглата заваля дъжд от горяща копалова смола.
— Дявол да го вземе! — изруга Карера. Реверът й се бе подпалил. Тя бързо го загаси.
Натан се изправи. Почувства облекчение от това, че планът им успя. Дървото, в което се бяха прицелили, сега представляваше развалина, назъбен пън, от който се издигаха синкави пламъци. Както Натан бе очаквал, богатото на горливи вещества дърво благодарение на самоделния „коктейл Молотов“ се бе превърнало в естествена бомба, която подпали цялата площ покрай потока.
— Да вървим! — Натан подкани Карера.
Заедно се затичаха през горящата и разчистена от взрива част на гората успоредно на потока, докато стигнаха място, където концентрацията на отрова все още бе силна. Водата бе изпълнена с телата на създанията и на други риби.
— Оттук! — Натан посочи и се придвижи напред през водата с ходене и плуване. Карера го последва.
За нула време и двамата се озоваха на отсрещния бряг.
— Успяхме! — засмя се рейнджърката.
Натан въздъхна. В далечината се виждаха светлините на фенерчетата на другите членове на експедицията. Останалите също бяха успели.
— Да отидем при тях. Дано всичко е наред.
Като си помагаха, отдалечиха се от потока и се устремиха към групата.
Когато излязоха от гората, всички шумно ги приветстваха.
— Добре дошла, Карера — зарадва се Костос с искрена усмивка.
Натан бе приветствам не по-малко горещо. Веднага след пристигането му Кели го прегърна и притисна до себе си.
— Ти успя! — прошепна в ухото му. — Успя! Франк го потупа по рамото.
— Браво, доктор Ранд — произнесе капитан Уоксмън и се обърна към подчинените си. Не искаше да остават близо до потока, независимо дали отровата действаше, или не.
Кели освободи Натан от прегръдката си, като преди това го целуна по бузата.
— Благодаря ти… Благодаря ти, че ни спаси. И задето се завърна жив и здрав.
След това се отдалечи. Натан я проследи с поглед, изпълнен с известно учудване.
— Май си спечели един приятел — усмихна се Карера и го сръга с лакът.
Луи бе застанал в центъра на опожарения район до реката. Във въздуха все още се носеше киселата воня на напалма. Екипът му изтегляше лодките на брега и приготвяше раниците си. Оттук нататък щяха да се движат пешком.
Сутринта небето отново се бе заоблачило и ръмеше ситен дъжд, който гасеше малкото оцелели огнища на пожар. Околността се изпълни с призрачно бяла плътна мъгла.
Любовницата му се разхождаше из опожарената местност и на лицето й бе изписано скръбно изражение, сякаш приемаше унищожаването на гората като лична обида. Тя бавно огледа стърчащ от земята прът, върху който бе забучено странно създание. Бе един от зверовете, нападнали другата група. Луи никога не бе виждал нещо подобно. Ако съдеше по реакцията на Цуи, и тя не бе виждала. Оглеждаше животното, подобно птица, изучаваща червей.
— Търсят ви по радиото. На вашата кодирана честота — съобщи му Жак.
— Крайно време беше — отвърна Луи.
Непосредствено преди зазоряване един от двамата му следотърсачи се бе завърнал. Изглеждаше уплашен. Съобщи, че партньорът му, набитият колумбиец по прякор Тоди, бил нападнат от едно от животните и умрял в ужасни болки. Самият той едва оцелял. За нещастие, не можа да му каже нищо определено за местоположението на другата група. Излизаше, че тя прекосила един приток на реката, за да избяга от животните, и тръгнала в югозападна посока. Накъде обаче?
Луис можеше да разбере това. Взе радиостанцията от Жак. Чрез нея поддържаше пряка връзка с член
