— Не… Все още е твърде рано.
Тъй като не бе известен причинителят на болестта, нямате как да се направи бърз тест. Диагнозата се определяше по три клинични признака: язвички в устната кухина, малки кръвотечения под лигавицата и рязко спадане на броя на белите кръвни телца. Всички тези симптоми обаче се проявяваха трийсет и шест часа след началото на високата температура. Щеше да им се наложи да почакат доста време. Освен ако…
Дорийн се опита да смени темата.
— Как преминаха разговорите ти с хората от правителството?
— Изгубих си времето. Ще минат дни, преди да се откажат от политиканстването и се заемат с истински действия. Добрата новина е, че Блейн подкрепи идеята ми да се затвори границата с щата Флорида. Това ме изненада.
— Не би трябвало. Непрекъснато му изпращам всички сведения, които получаваме от Бразилия. Не забравяй, че са доста тревожни.
— Е, сигурно си успяла да го стреснеш. — Маршал й стисна ръката. — Благодаря ти.
Дорийн отвърна с дълга въздишка и отмести поглед към леглото.
— Защо не се опиташ да починеш? — попита Маршал. — Бих могъл да наглеждам Джеси известно време, докато ти подремнеш. Цяла нощ не си мигнала.
— Знам, че няма да мога да заспя. Маршал я прегърна през кръста.
— Тогава поне хапни нещо и изпий малко кафе. След два часа имаме връзка с Кели и Франк.
— Какво ще кажем на Кели?
— Истината. Джеси има висока температура, но нямаме причини да изпадаме в паника. Още не се знае дали става дума за тази болест, или за нещо друго.
Дорийн в отговор кимна. Двамата замълчаха за известно време, след което Маршал нежно я прегърна и я придружи До вратата.
— Хайде, излез.
Дорийн премина през херметизираните врати, излезе в коридора и се отправи към гардероба. Там свали дрехата си и облече работен комбинезон. На излизане спря при дежурната сестра.
— Имали вече някакви резултати от лабораторията? Дребната медицинска сестра от азиатски произход й подаде пластмасова папка.
— Донесоха я преди минута.
Дорийн разтвори папката и бързо прелисти първите страници, докато стигна до резултатите от хематологичния анализ. Повечето данни бяха нормални, както очакваше. Нокътят й се задържа на графата за белите кръвни телца.
БКТ: 6000 — 15000
Показателят бе нисък, твърде нисък. Това бе един от трите симптома на заболяването.
С треперещи ръце прехвърли страниците и стигна до раздела, съдържащ данни за равнищата на различните видове бели кръвни телца. Епидемиологът доктор Алвизио снощи бе споделил с нея извод, който бе направил на основата на анализа на компютърните си модели на заболяването. При общ спад на количеството на белите кръвни телца в началния стадий на болестта имаше увеличение на броя на специфичните бели кръвни телца, известни като базофили. Докторът смяташе, че е още рано за обобщения, но изтъкна, че това явление било забелязано при всички случаи на заболяването. Допускаше, че по този начин можеше да се ускори поставянето на диагнозата.
Дорийн прочете последния ред.
Преброяване на базофилите:
12(Н) 0 — 4
— Боже мой! — простена и ръката й се отпусна. При Джеси базофилите бяха над нормалното равнище. Много над нормалните стойности.
Дорийн затвори очи.
— Добре ли сте, доктор О’Брайън?
Дорийн не чу гласа на сестрата. Целият й разум бе обхванат от ужасяваща констатация: Джеси бе станала жертва на болестта.
Кели, макар и крайно уморена, не забави ход. Групата не престана да се придвижва през нощта, макар и с чести почивки. След нападението вървяха два часа без прекъсване и само призори спряха за малко, за да могат рейнджърите да се свържат с базовия лагер във Ваувай. Бяха решили да продължат похода поне до пладне, когато трябваше да установят спътникова връзка със САЩ. След това през остатъка от деня щяха да си починат и да обмислят следващите си стъпки.
Кели погледна часовника си. Наближаваше пладне. Слава Богу. Чу как Уоксмън умува на глас къде да изберат място за бивак.
— Гледайте да е далеч от всякакви водни пътища — разпореди капитанът.
През деня откриха по пътя си много реки и езера. Заобикаляха ги или ги прекосяваха според случая, но нови нападения нямаше. Мани предложи обяснение за случилото се.
— Нищо чудно тези създания да са обитавали само една малка територия и заради това никой да не ги е виждал.
— Слава Богу, отървахме се от тях — заключи кисело Франк. Сутрешното ръмене премина в плътна влажна мъгла. От влагата цялото снаряжение натежа: дрехите, обувките, раниците. Никой обаче не се оплака. Всички се радваха, че бяха успели да увеличат разстоянието между себе си и снощния ужас.
— Тук има открито пространство! — разнесе се гласът на един от следотърсачите, ефрейтор Варчак. Друго негово задължение бе търсенето на физически следи от преминаването на Кларк. — Мястото е идеално за лагер!
— Време беше — въздъхна Кели.
— Първо огледайте местността — нареди Уоксмън. — Проверете дали наблизо няма ручеи или потоци.
— Разбрах, сър. Сержант Костос вече се зае с тази работа. Само на две крачки пред тях Натан се опита да ги предупреди.
— Внимавайте, защото…
Чу се болезнен вик. Всички застинаха. Всички, с изключение на Натан, който се затича напред.
— Дявол да го вземе, защо не ме изслушвате? — промърмори под носа си, докато тичаше. После се обърна към Кели и Коуве и им махна с ръка: — Трябва да ми помогнете! И двамата!
— Какво има? — попита Кели, докато вървеше зад Коуве. Професорът индианец вече сваляше раницата от гърба си.
— Предполагам супай чакра, дяволската градина. Да вървим.
Дяволската градина ли? На Кели това словосъчетание никак не й хареса.
Капитан Уоксмън нареди на рейнджърите да останат при цивилните, а после заедно с Франк последваха Натан.
Кели се затича напред и видя двама рейнджъри, търкалящи се по земята. Стори й се, че се биеха. Единият се мяташе върху калта, а другият го удряше с опакото на ръката си.
— Разкарайте тези гадини от мен! — изкрещя търкалящият се рейнджър. Бе сержант Костос.
— Това се опитвам да направя — отвърна ефрейтор Варчак и продължи да го удря. Натан отстрани ефрейтора.
— Престани! Така само ги дразниш — поясни той. После се обърна към мятащия се войник: — Сержант
