на противниковата група, шпионин, внедрен с цената на значителни разходи.
— Благодаря ти, Жак — каза Луи и се отдалечи на няколко метра. Тази сутрин бе имал друг разговор, с хората, които го финансираха. От френската фирма „Сен Савен“ го уведомиха, че из Амазония и САЩ се разпространявала някаква болест, свързана с тялото на покойника. Залогът ставаше по-голям. Луис издейства увеличение на хонорара си с довода, че задачата му става по-опасна. От „Сен Савен“ веднага се съгласиха и това не го учуди. От излекуването на подобно заболяване можеше да се спечелят милиарди. При това положение кой щеше да се пазари за някакви жалки франкове?
— Тук Фавр — започна Луи.
— Слава Богу, че успях да се свържа с вас, доктор Фавр — въздъхна един глас с облекчение.
— Очаквах обаждането ви — обърна се Луи с малко заплашителен глас. — Вчера изгубих един от хората си само задето никой не съобрази да ни предупреди за присъствието на тези отровни жаби.
Настъпи продължителна пауза.
— Съжалявам — продължи гласът. — При цялата тази суматоха едва се отделих от останалите. Всъщност чак сега отидох сам до тоалетната.
— Добре. Разкажете ми за тази суматоха.
— Беше ужасно — започна шпионинът и за три минути го информира подробно за случилото се. — Ако Ранд не бе използвал отрова за риби, всички щяхме да загинем.
Луи неволно стисна по-силно слушалката, когато чу името на Ранд. От това име му настръхнаха косите на врата.
— Добре. А сега къде сте?
— Движим се в югозападна посока и търсим следа от Джерълд Кларк.
— Много добре.
— Но…
— Какво има?
— Искам… Искам да се измъкна оттук.
— Моля, приятелю, какво казахте?
— Снощи насмалко не загинах. Помислих си, че ще успеете… че можете да успеете да ме спасите, ако се откъсна от групата. Готов съм да платя, ако ме върнете жив и здрав в цивилизования свят.
Луи притвори очи. Шпионинът май се бе уплашил. Трябваше да му помогне да възстанови формата си.
— Добре. Ако се откъснете от групата, аз определено ще ви открия.
— Бла… благодаря. Бих искал…
— И ще имам грижата, след като ви открия, вашата смърт да бъде продължителна, мъчителна и унизителна. Вероятно сте запознат с личното ми досие и знаете, че при необходимост мога да проявявам творчество.
Събеседникът му замълча. Луи се опита да си представи как малкият шпионин трепери от страх.
— Разбрах ви.
— Чудесно. Радвам се, че се разбрахме. А сега нека поговорим за нещо по-важно. Нашите общи благодетели във Франция ни възложиха една поръчка. Боя се, че именно вие ще трябва да я изпълните.
— За какво… става дума?
— От съображения за сигурност и за да осигурят интелектуалната си собственост върху това, което ще бъде открито, желаят да прекъснат връзките на екипа с външния свят. Колкото се може по-скоро и без да се събуждат никакви подозрения.
— Как смятате, че мога да направя това? Знаете, че ми бе даден компютърен вирус, с който да повредя спътниковата връзка на екипа. Рейнджърите обаче си имат собствено свързочно оборудване, до което нямам достъп.
— Няма проблеми. Вие задействайте този вирус, а рейнджърите оставете на мен.
— Но…
— Повярвайте ми. Не сте сам.
Слушалката отново замълча. Луи се усмихна. Неговите думи не бяха успокоили шпионина.
— Довечера ми се обадете — нареди Луи. Последва пауза.
— Ще се опитам.
— Не се опитвайте. Обадете ми се.
— Добре, докторе — обеща гласът. След това връзката бе прекъсната.
Луи свали слушалката от ухото си и отиде при Жак.
— Трябва да тръгваме. Другият екип доста се е отдалечил.
— Слушам — каза Жак и отиде да инструктира хората си.
Луи забеляза, че Цуи все още не откъсва поглед от животното. Ако не грешеше, в очите на жената се бе появил страх. Впрочем не бе сигурен в това. Досега не бе забелязал способност за такова чувство у индианската вещица. Отиде при нея и я прегърна.
Усети, че тялото й потрепери от допира с него.
— Спокойно, мила моя, няма от какво да се страхуваш. Цуи се притисна към него, но погледът й не се откъсна от животното. Прегърна Луи още по-силно и от устата й излезе стон.
Той се намръщи. Може би трябва да се вслуша в неизказаното предупреждение на любовницата си. Оттук нататък ще действат по-предпазливо, по-внимателно. Другият екип насмалко не бе изтребен от водни хищници, каквито Луи не бе виждал. Това бе ясно свидетелство, че вероятно са на прав път. А дали не ги очакваха други рискове?
Замисли се върху това и съобрази, че неговите хора разполагат с известно предимство. Снощи противниците му се бяха видели принудени да мобилизират цялото си умение и съобразителност, с които разполагаха, и така неволно бяха проправили по-безопасен път за групата му. Това можеше да се повтори. Какво лошо имаше именно другият екип да се сблъска пръв с всички опасности, които ги дебнеха?
— А пък ние ще танцуваме върху мъртвите им тела и ще приберем наградата — припя си тихо. Доволен от себе си, целуна Цуи по главата. — Не се бой от нищо, любов моя. Невъзможно е да не победим.
Дорийн О’Брайън бе седнала до леглото, забравила книга в скута си. Бе любимата детска книжка на Джеси „Зелени яйца и шунка“ от доктор Сойс. Внучката й бе заспала. Температурата й бе спаднала преди изгрев слънце. Не се знаеше дали Джеси не бе станала жертва на болестта на джунглата — детските болести бяха безбройни, — но не искаха да рискуват.
Болничната стая, където в момента се намираше внучката й, бе затворена система. Бе запечатана и проветрявана така, че в нея не можеха да попаднат никакви външни микроорганизми. Самата Дорийн бе облечена в болнична престилка за еднократно ползване и на лицето й имаше дихателна маска. В началото отказа да ги сложи, за да не уплаши Джеси, но и бе обяснено, че всички болнични служители и посетители трябва да се придържат строго към режима на изолация.
Когато Дорийн влезе в стаята, облечена по този начин, Джеси наистина се уплаши. Бързо се успокои обаче, тъй като през маската видя лицето на баба си, която веднага я заговори. Дорийн остана до леглото й през цялата сутрин. Не се откъсна от Джеси и когато й взеха кръвни проби, и й дадоха лекарства. Детето сега спеше дълбок и здрав сън.
Усети полъх и разбра, че в стаята влиза някой. Обърна се и видя друга маска и познато лице. Остави книгата върху масата и се изправи.
— Маршал.
Съпругът й отиде до нея и я прегърна.
— Прочетох резултатите — каза с тих и треперещ глас. — Разбрах, че температурата е спаднала.
— Да, преди два часа.
— Обадиха ли ти се от лабораторията? — попита Маршал. Дорийн усети страх в гласа му.
