за скривалище място, което е полезно за хората. Така идните поколения ще го опазят заради полезността му, без дори да подозират какво се крие под краката им.
Без да е особено убедена, Кат се наведе и извади един от ножовете си, за да проучи огнището. Заби острието му в каменната зидария отстрани и след малко се показа камък с оранжев оттенък в основата.
— Не е нито хематит, нито магнетит. — Ако беше едно от двете, може би и тя щеше да повярва на теорията на мон-сеньора. — Обикновен боксит, алуминиево хидроокисдна руда. Добър топлопроводник. Логичен избор за огнище. Нищо необичайно.
Хвърли поглед към Вигор. Той се беше ухилил до уши.
— Какво?
— А като си помислиш, че съм минал на крачка от него — каза невярващо той и се приближи. — Трябваше да се сетя, че и тук камък ще сочи към пътя. Първо хематит, после магнетит, а сега — боксит.
Кат го гледаше съвсем объркана.
— Бокситът се добива в този район. Даже името си е получил от владетелите на Бокс, чийто замък е само на петнайсетина километра оттук, построен върху хълм от боксит. Този камък сочи право към тях.
— И какво?
— Владетелите на Бокс са били в напрегнати отношения с френските папи, новите им съседи. Останали са в историята със странната си претенция, която отстоявали най-енергично. Твърдели, че са потомци на прочут библейски персонаж.
— На кой? — попита Кат.
— На Балтазар. Един от влъхвите.
Кат се ококори и се обърна към огнището.
— Запечатали са отвора с камъни, свързани с потомци на влъхвите?
— Още ли се съмняваш, че сме намерили правилното място? Кат поклати глава.
— Но как ще отворим? Не виждам никаква ключалка.
— Ти вече се досети. С електричество.
Сякаш да подчертае думите му, гръм изтрещя през дебелите зидове.
Кат смъкна раницата от гърба си. Струваше си да опитат.
— Нямаме от онези древни батерии. — Тя извади от раницата един по-голям фенер. — Но пък разполагам с няколко съвременни с медно покритие.
Бързо нагласи батериите и когато беше готова, предупреди свещеника:
— Дръпни се.
Дъга от електричество ужили камъка. Отвърна й дълбок басов тон, сякаш някой беше ударил голям барабан.
Кат отскочи и застана при Вигор до стената.
Покрай ръбовете на каменното огнище плъзна огнено сияние — като драскулки по цялата му вътрешност.
— Мисля, че са споили блоковете със стопено злато в м-състояние — измърмори Кат.
— Също като древните египетски строители, които използвали стопено олово, за да споят блоковете на Александрийския фар.
— И сега електричеството освобождава силата, складирана в стъклото.
Нови огнени ивици плъзнаха по огнището, очертаваха всеки камък. Грейнаха още по-ярко и Кат примижа. Заля ги гореща вълна.
Но ефектът не продължи дълго. С избледняването на светлината каменните блокчета боксит започнаха да се сриват, защото вече нищо не ги спояваше — и падаха в някаква яма, скрита под огнището.
Неспособна да сдържа повече любопитството си, Кат пристъпи напред и включи фенерчето. Ръбовете на огнището сега очертаваха тъмно стълбище, което се спускаше надолу.
Тя се бърна към Вигор.
— Успяхме.
— Небесата да са ни помощ — каза той.
На половин километър от замъка Раул затвори мобилния си телефон, заповяда да спрат и слезе. Беше бесен. Кръв капеше от раната на главата му. Онази азиатска кучка го беше предала! Но той щеше да си отмъсти. Кучетата щяха да ги разкъсат всичките за нула време.
А ако не…
Отиде при втория джип и посочи двама мъже.
— Връщате се в замъка. Пеша. Ще стоите на пост при решетката. Стреляйте по всичко, което се движи. Никой да не излезе от двора жив.
Двамата поеха с бърза крачка към замъка.
Раул се върна при Алберто.
— Какво каза императорът? — попита той, когато Раул се настани на предната седалка.
Раул прибра телефона в джоба си. Предателството на Гилдията беше изненадало водача им не по- малко от него. Само че Раул беше премълчал за собственото си предателство в Александрия, когато беше оставил оная кучка да умре и беше излъгал, че е загинала при операцията. Трябваше да се досети, че нещо не е наред. Удари се с юмрук по коляното. Когато му беше предала американеца, той беше станал непредпазлив.
Глупав.
Но резултатът щеше да бъде изравнен.
В Авиньон.
Така че отговори на Алберто:
— Императорът ще се присъедини към нас във Франция, ще доведе и още хора. Продължаваме според плана.
— А другите? — Алберто погледна назад към замъка.
— Те вече са без значение. И не могат да ни спрат. Даде знак на шофьора да потегля. Трябваше да забрави за загубите си тук, да се примири. Но Рейчъл Верона… Имал бе такива интересни планове за нея…
Но поне й беше оставил малък прощален подарък.
Рейчъл стоеше с Грей и Сейчан на стъпалата пред вратата на замъка. Гърбовете и на тримата бяха опрени в металните капаци на вратите.
Имаха само един пистолет. С шест патрона.
Грей се беше опитал да вземе и друго оръжие от убитите на двора, но беше намерил само две повредени пушки. Сега държеше оръжието на Сейчан. Тя беше заета с GPS-а си.
Какво толкова правеше всъщност?
Рейчъл се бе долепила до Грей. С една ръка стискаше ризата му отзад. Не помнеше кога я е стиснала, но не я пускаше. Само това все още я държеше на крака.
Едно от кучетата мина безшумно покрай най-долното стъпало. Влачеше откъсната от взрива ръка. Двайсетина такива чудовища обикаляха из двора, разкъсваха телата и се зъбеха едно на друго. Избухнаха няколко битки, жестоки и кратки.
Скоро щяха да обърнат кръвясалите си очи и към тях.
Сякаш се водеха по звуците, всякакви звуци. Стенещите ранени умряха първи. Рейчъл и останалите знаеха, че още при първия изстрел цялата глутница ще ги нападне.
Шест патрона. Двайсет кучета.
Нещо помръдна встрани…
Крехка фигура се надигна сред отломките и мазния дим. Повей на вятъра разнесе дима и Рейчъл позна
