кой е това.
— Nonna… — прошепна тя.
Кръв беше слепила косата на старицата. Рейчъл мислеше, че баба й е избягала с Раул. Експлозията ли я беше съборила? По-скоро друго, реши Рейчъл. Раул сигурно я бе ударил по главата с пистолета си, за да не му се пречка.
Старата жена простена. Вдигна ръка към главата си.
— Татко! — извика тихичко и напрегнато.
Ударът, объркването, надвисналият замък явно бяха замъглили разсъдъка й, бяха я върнали в далечното минало.
— Татко… — Болка, която не можеше да се обясни само с раната на главата, иззвънтя в гласа й.
Но не само Рейчъл чу болката й.
На няколко метра от старицата иззад една пламтяща гума се надигна тъмен силует — пес, привлечен от немощния вик.
Рейчъл пусна ризата на Грей и залитна към долното стъпало.
— Виждам — каза Грей и я спря с ръка.
Вдигна пистолета си, прицели се и натисна спусъка. Изстрелът прозвуча като истинска експлозия в притихналия двор, но воят на песа беше още по-пронизителен — кучето се затъркаля и загриза ранения си заден крак: атакуваше болката. Други кучета се хвърлиха отгоре му. Привлечени от кръвта. Като лъвове върху ранена газела.
Бабата на Рейчъл, стресната от изстрела, беше паднала по задник, устата й бе отворена от изненада.
— Трябва дай помогна — прошепна Рейчъл. Въпреки предателството си баба й не заслужаваше да умре по този начин.
— Идвам с теб — каза Грей.
— Тя вече е мъртва — каза Сейчан с въздишка и свали GPS-а си. Но въпреки това ги последва по стълбите.
Тръгнаха по края на двора. Догарящите пламъци осветяваха пътя им.
На Рейчъл й идеше да хукне, но един огромен кафеникав звяр на петна, приведен над безглав труп, изръмжа — козината му настръхна и той оголи зъби, на пост до плячката си. Рейчъл знаеше, че затича ли, животното веднага ще се нахвърли върху нея.
Грей го държеше на мушка.
Баба й запълзя по-далеч от трите кучета, които се биеха над ранения си побратим, ръфаха се и се хапеха с такава ярост, че скоро стана невъзможно да различиш кое е простреляното. Други две кучета обаче подскочиха към нея.
Нямаше да стигнат навреме, за да я спасят.
Още два изстрела и едното куче се строполи. Другият куршум само облиза второто. Нараняването като че ли само изостри яростта му и то се хвърли към старицата.
Рейчъл хукна напред.
Кучето обаче стигна до баба й преди нея. Захапа ръката, която старицата бе вдигнала да се защити. Зъбите му с лекота счупиха тънките кости. Баба й падна.
Вик не се чу.
Грей стреля покрай ухото на Рейчъл и изстрелът почти я оглуши. Ударът отхвърли кучето назад. Тялото му се загърчи в конвулсии от куршума в главата… последният куршум от шестте.
Магазинът на пистолета в ръката на Грей се отвори автоматично за нов пълнител.
Рейчъл падна на колене и посегна към баба си. Кръв течеше на тласъци от разкъсаната ръка на старицата. Рейчъл я придърпа в скута си.
Грей коленичи до нея.
Кучета се биеха навсякъде около тях… а на тях им бяха свършили патроните.
Бабай вдигна очи към нея и заговори тихичко.
— Мамо… съжалявам… прегърни ме…
Пукот от автоматично оръжие и баба й се разтресе в ръцете й, простреляна в гърдите. Рейчъл усети как куршумът излезе от тялото й и прогори следа в собствената й ръка.
Вдигна поглед.
На трийсетина метра от тях двама стрелци стояха зад желязната решетка на портата.
Новият изстрел примами няколко кучета.
Грей се опита да използва суматохата, за да се оттеглят към стената на замъка. Рейчъл го последва, без да пуска баба си — влачеше я по земята.
— Остави я — настоя Грей.
Рейчъл не му обърна внимание; плачеше от мъка и гняв. Нов изстрел и куршумът изби искра от каменната настилка на метър от тях. Сейчан се наведе и й помогна да пренесат баба й.
При портата две кучета се нахвърлиха върху решетката, зъбеха се на стрелците и им пречеха да стрелят. Но това нямаше да трае дълго.
Стигнаха до относителното прикритие на стената и Рейчъл се срина върху тялото на баба си. Все още се виждаха ясно откъм портата… но пък и целият двор се виждаше оттам. Едно от кучетата при решетката отхвръкна простреляно назад. Друг куршум рикошира от металния капак на един прозорец над тях.
Рейчъл най-накрая успя да издърпа чантичката, която още беше преметната през рамото на старицата — чантичка, с която баба й май никога не се разделяше. Отвори я, бръкна вътре и напипа студена стомана.
Нацисткият люгер Р — 08.
— Grazie, Nonna Прицели се, затаи дъх и позволи на студения гняв да втвърди ръката й. Натисна спусъка… коригира след отката и стреля отново.
И двамата мъже паднаха…
И в същия миг озъбена паст изскочи от дима и полетя към гърлото й.
Грей удари Рейчъл с рамо и я изблъска встрани. Обърна се към чудовището и вдигна другата си ръка. В нея стискаше малък сребрист спрей.
— Лошо куче…
Напръска го право в носа и очите.
Тежкото тяло на кучето го повали по гръб.
Звярът нададе вой — не от жажда за кръв, а от непоносима агония. Претърколи се от Грей и се загърчи, търкаше муцуната си в каменната настилка, дращеше очите си с лапи.
Само че очите му вече ги нямаше. Киселината ги беше разяла.
Кучето се претърколи още два пъти с жално скимтене.
За миг Грей изпита нещо като вина. Други бяха превърнали тези кучета в чудовища. Животните не бяха виновни. Но пък може би всяка смърт беше по-добра от терора, на който ги подлагаше Раул.
Кучето най-после се срина на камъните.
Предсмъртната му агония обаче беше привлякла погледите на десетина други.
Грей погледна Рейчъл.
— Още шест изстрела — отговори тя на незададения му въпрос.
Грей разклати спрея. И в него не беше останало много.
Сейчан вдигна очи към небето. В следващия миг и Грей го чу.
Звук от перките на хеликоптер.
Скоро се появи и самата машина. Прожектори плиснаха светлината си към тях. Завихреният от перките въздух раздуха пепеляка по двора.
Кучетата се пръснала уплашено.
Сейчан надвика врявата:
— Транспортът ни пристигна!
