От отворената врата се разви стълба и краят й се удари в камъните само на няколко метра от тях.
На Грей не му пукаше кой е в хеликоптера, стига да се махнеха най-после от този проклет двор. Хукна напред и махна на Рейчъл да се качва. Задържа с една ръка ветреещата се стълба, с другата взе люгера на Рейчъл.
— Качвай се! Аз ще ги задържа.
Очите им се срещнаха. Грей видя бездънния ужас и скръбта, които се кореняха някъде по-дълбоко от случилото се преди секунди.
— Ще се оправиш — каза той. Постара се да прозвучи като обещание.
Обещание, което смяташе да изпълни.
Тя кимна, сякаш почерпила сила от думите му, и се закатери по стълбата.
Сейчан се изкатери след нея, сръчно като опитен акробат въпреки раната в рамото.
Грей тръгна нагоре последен. Не се наложи да използва пистолета. Затъкна люгера под колана на гърба си и след секунди вече се прехвърляше в кабината на хеликоптера.
Вратата се затвори след него и той се изправи да благодари на човека, който му беше подал ръка да го издърпа.
Въпросният човек се беше ухилил до уши.
— Здрасти, шефе.
— Монк!
Грей го награби в мечешка прегръдка.
— Внимавай с ръката ми де — изпъшка Монк.
Грей го пусна. Лявата ръка на Монк беше пристегната към тялото му, а върху чукана имаше предпазен кожен накрайник. Монк изглеждаше сравнително добре, макар да бе доста блед. Синкави кръгове тъмнееха под очите му.
— Добре съм — каза той и му махна да седне и да си сложи колана. Хеликоптерът вече набираше скорост. — Само не си прави илюзии, че ще ме държиш встрани от екшъна.
— Как ни откри?
— Уловихме сигнала на GPS-а ви — обясни той.
Грей преметна колана през рамото си и го заключи. Обърна поглед към другия човек в кабината и възкликна съвсем объркан:
— Кардинал Спера!
Сейчан седна до него и отговори вместо кардинала:
— А ти кой мислиш ме нае?
ЛАБИРИНТЪТ НА ДЕДАЛ
Гръмотевиците трещяха една след друга. Кат чакаше Вигор. Монсеньорът се беше спуснал по тъмното стълбище в огнището преди цели петнайсет минути.
„Да надникна“, беше казал.
Тя насочи лъча на фенерчето си в ямата.
„Къде се губи толкова време?“ Замисли се дали да не го последва, но предпазливостта надделя. Ако беше закъсал, щеше да извика. Помнеше как рампата се беше затворила и бяха попаднали в капан под гробницата на свети Петър. Ами ако и тук станеше нещо такова? Никой нямаше да знае къде да ги търси.
Коленичи до ямата и извика:
— Вигор!
Отвърнахай стъпки, бързи стъпки. Появи се светлинка… лъч на фенерче. Вигор спря на десетина стъпала под нея. Махна й.
— Ела да видиш!
Кат си пое дълбоко дъх.
— Трябва да изчакаме Грей и другите да се обадят. Вигор се качи още една стъпало. Беше смръщил вежди.
— И аз се притеснявам като теб, но долу определено ни чакат още гатанки. Точно с тази задача ни изпратиха тук. Това е начинът да им помогнем. Драконовият двор, Грей и другите — всички са в Швейцария. Ще минат часове, докато дойдат тук. Редно е да използваме това време пълноценно, а не да го пилеем.
Кат пак си погледна часовника. Спомни си недоволството на Грей заради прекалената й предпазливост. Освен това любопитството не й даваше мира.
Накрая кимна.
— Но през петнайсет минути един от двама ни ще се качва тук да провери дали няма съобщение от Грей.
— Добре.
Кат нарами раницата си и му махна да слиза. Остави един от мобилните си телефони до огнището, за да приема евентуални повиквания… и да послужи като знак, ако се окажеха затворени долу.
Може и да отстъпваше пред обвиненията в прекалена предпазливост, но не беше чак толкова безразсъдна.
Това го оставяше на Грей.
Заслиза по стълбите след Вигор. Отначало стълбището се спускаше право надолу, после завиваше рязко и пак поемаше надолу. Колкото и да беше странно, въздухът не миришеше на влага, по-скоро бе сух.
Стъпалата свършиха пред къс тунел.
Вигор ускори крачка.
По кънтящото ехо на стъпките му Рейчъл прецени, че напред има голяма кухина. И само след миг предположението й се потвърди.
Пристъпи на триметров каменен корниз. Лъчите на фенерчетата им описваха широки дъги по високото и дълбоко помещение, проснало се над и под тях. Изглеждаше като естествена кухина, но някой беше положил сериозен труд, за да я промени.
Кат коленичи и прокара пръсти по зидарията под краката си — прецизно споени блокове от необработен мрамор. Стана и насочи фенерчето си встрани и надолу.
Умели майстори бяха изградили серия от дванайсет ката, спускащи се от техния корниз до пода далеч долу. Пещерата представляваше неправилен кръг. Всяко ниво беше по-малко от горното, като огромен амфитеатър… или обърната стъпаловидна пирамида.
Тя насочи фенерчето си към празното пространство в центъра.
Не беше празно.
Арки от гранит се издигаха, поддържани от гигантски колони. Арките й бяха познати. Бяха като онези в готическите катедрали. Всъщност цялото вътрешно пространство тук създаваше усещането за безтегловност и простор, типично за храмовете от готическия период.
— Трябва да са го построили тамплиерите — каза Вигор и тръгна напред. — Това е нещо невиждано! Истинска соната от геометрия и инженерство. Поема от камък. Готическа архитектура от най-висш порядък.
— Подземна катедрала — промълви Кат, обзета от дълбоко благоговение.
— Само че тази е построена във възхвала на историята, изкуството и знанието. — Вигор махна с ръка да обхване огромната пещера.
Но нямаше нужда да обяснява.
Каменната рамка имаше само една цел — да поддържа сложен лабиринт от дърво. Рафтове, стаи, стълбища й стълби. Стъкло хвърляше нежни отражения. Злато грееше сякаш със собствена светлина. И всичко това представляваше хранилище на книги, свитъци, статуетки и странни устройства. Всяка стъпка сякаш откриваше вход към нови пространства, невъзможни ъгли, пространствени противоречия, поддържани от камък и дърво.
