— Това е библиотека — каза Кат.
— А също музей, хранилище и галерия — довърши Вигор. И забърза напред.
Маса от камък, нещо като олтар, стоеше недалеч от входния тунел.
Книга с кожена подвързия лежеше отворена на нея под стъклен похлупак… похлупак от златно стъкло.
— Побоях се да я докосна — каза Вигор. — Но и през стъклото се вижда достатъчно ясно. — Той насочи лъча на фенер-чето си към отворените страници.
Кат се наведе да погледне. Страниците бяха украсени със сложни рисунки. Ръкопис. Надпис с дребен шрифт се нижеше по страницата. Приличаше на списък.
— Мисля, че това е каталог на цялата библиотека — каза Вигор. — Системата на подреждане и така нататък. Но не съм сигурен.
Дланите му кръжаха над стъкления похлупак, но не смееха да го докоснат. И двамата бяха виждали на какво е способен този свръхпроводим материал. Кат отстъпи. Стъклото хвърляше отблясъци из целия комплекс. Дори и стените на катовете бяха инкрустирани със стъклени плочи, като прозорци от скъпоценни камъни.
Какво означаваше това?
Вигор все така стоеше приведен над книгата.
— Вписано е, на латински — „Свещеният камък на свети Трофим“.
Кат го погледна въпросително.
— Той пръв донесъл християнството в тази част на Франция. Казват, че Христос му се явил по време на тайна среща на ранните християни в един некропол. Христос коленичил върху един саркофаг и отпечатъкът от коленете му останал. Капакът на саркофага бил смятан за съкровище, защото онези, които го погледнели, отваряли сърцето и ума си за Христос. Смяташе се за изгубен. Но е тук. Както и толкова други неща.
Посочи отново книгата.
— Пълни текстове на забранени евангелия, а не само оръфаните фрагменти, които бяха открити близо до Мъртво море. Само на тази страница видях четири вписани евангелия. За едното дори не съм чувал. Кафявото евангелие от Златните хълмове. Какво ли съдържа? Но най-вече… Според каталога тук някъде се намира Мандилионът.
Кат се намръщи.
— Какво е това?
— Истинската погребална плащаница на Христос, артефакт, който предшества съмнителната Торинска плащаница. Бил пренесен от Едеса в Константинопол през десети век, но при някое от плячкосванията на града изчезнал. Мнозина подозират, че накрая се е озовал в съкровищницата на рицарите тамплиери. — Вигор кимна. — И тук някъде се крие доказателството. И навярно истинското лице на Христос.
Кат усети тежестта на столетията… на самото време, облечено в съвършена геометрия.
— Една страница — измърмори Вигор.
Кат знаеше какво има предвид монсеньорът — че всички тези чудеса са описани само върху една страница на подвързаната с кожа книга… която, изглежда, имаше поне хиляда страници.
— Какво ли друго има тук? — прошепна омаяно Вигор.
— Стигна ли до дъното? — попита Кат.
— Не. Върнах се да те взема.
Кат тръгна към тясното стълбище, което свързваше нивата.
— Трябва да получим поне обща представа за конструкцията, преди да се върнем горе.
Вигор кимна, но сякаш не му се искаше да се отдели от книгата.
Въпреки това последва Кат по стълбището, което менеше посоката си между всеки две нива. По някое време тя погледна нагоре. Цялата конструкция висеше над нея, окачена колкото в пространството, толкова и във времето.
Най-сетне стигнаха до последния кат. От него стълбището се спускаше до равен под, обточен от последното ниво. Библиотеката не се спускаше до долу. Всичките й съкровища се пазеха над тях, овесени на две исполински арки, издигащи се от последното ниво.
Кат веднага позна от какъв материал са направени арките.
Не беше гранит, нито мрамор.
Магнетит, отново.
Освен това, точно под пресечната точка на арките, на метър височина от пода се издигаше колона от магнетит, като каменен пръст, който сочи нагоре.
Кат се спусна предпазливо към пода долу. Подът беше от Дебело стъкло, поръбен по краищата с естествени гранитни образувания. Не какво да е стъкло, разбира се. Златно стъкло. Кат не посмя да стъпи на него. В тухлените стени наоколо също бяха вградени огледални плочи от златно стъкло Преброи дванайсет, същия брой като нивата.
Вигор застана до нея.
Също като Кат, и той оглеждаше напрегнато подробностите, но накрая и двамата съсредоточиха вниманието си върху сребристите линии — навярно чиста платина, — вдълбани в пода. Рисунъкът изглеждаше като най-естествения край на това дълго търсене. Изобразяваше сложен лабиринт, водещ до розетка в центъра. Именно там се издигаше и колоната от магнетит.
Кат се огледа — огледа лабиринта, арките от магнетит, стъкления под. Всичко това й напомняше за гробницата на Александър, с нейната пирамида и огледалния басейн.
— Прилича ми на поредната гатанка. — Тя вдигна очи към съкровищата, увиснали над главите им. — Но щом вече отворихме това древно хранилище на маговете, какво още предстои да открием?
Вигор пристъпи до нея.
— Не забравяй златния ключ на Александър. Досега не ни се наложи да го използваме.
— Което означава…
— Че има и друго освен библиотеката.
— Но какво?
— Не знам — каза Вигор. — Но този лабиринт ми е познат. Кат се обърна към него.
— Това е лабиринтът на Дедал — въздъхна той.
Грей изчака с въпросите си, докато не излетят отново. Хеликоптерът ги беше откарал до международното летище на Женева, където по нареждане на кардинал Спера един частен „Гълфстрийм“ чакаше с пълни резервоари и разрешение за незабавно отлитане за Авиньон. Изглежда, нищо не можеше да се опре на високопоставените служители на Ватикана.
Което породи и първия въпрос на Грей.
— Защо Ватиканът ще наема оперативен агент на Гилдията? — попита той.
Петимата бяха завъртели седалките си така, че да се гледат.
Кардинал Спера кимна бавно, преди да отговори.
— Не самият Свещен престол нае Сейчан. — И махна към седналата до него жена. — А една по-малка група, която действаше самостоятелно. Научихме за интереса и действията на Драконовия двор. Вече бяхме използвали Гилдията, за да проучи незабелязано Двора.
— Използвали сте наемници? — Грей се намръщи.
— Онова, което се опитвахме да защитим, изискваше средства, които бяха недостъпни по официалните канали. Гилдията може и да си е спечелила лоша слава, но не може да им се отрече, че действат ефикасно, уважават партньорите си и не пестят средства за постигане на набелязаната цел.
— Да, но не направиха нищо, за да предотвратят убийствата в Кьолн.
— Боя се, че това беше недоглеждане от моя страна. Не подозирахме до какво може да доведе кражбата на онзи текст от музея в Кайро. Нито че ще се задействат толкова бързо.
Кардиналът въздъхна и завъртя един от пръстените си, после и другия — жест, който при него беше знак за безпокойство.
