Хвърли поглед зад себе си.
Стъпала се издигаха в спирала нагоре.
— Стълбите към кулата — каза Рейчъл. Куршуми се забиха във вратата.
— Давай — каза той.
Бутна я пред себе си и хукнаха по витото стълбище. Зад и под тях вратата се отвори с трясък и Грей чу познат глас да крещи на немски:
— Хванете ги! Живи ги изгорете!
Гласът на високия мъж, водача на монасите.
Тежки стъпки загромолиха по стълбите.
Заради извивките на стълбището, нито една от групите нямаше пряка линия за стрелба към другата, но въпреки това предимството беше на страната на преследвачите. Грей и Рейчъл тичаха, а по петите ги гонеше фонтан от огън, изригваше на изблици зад тях, протягаше се покрай извивките на стълбището.
Тичаха и завиваха, тичаха и завиваха. Със стесняването на островърхата кула стъпалата ставаха все по-тесни. Високи прозорци с цветни витражи се нижеха по стените, но бяха твърде тесни, за да предлагат някакъв изход, по-скоро бойни амбразури за стрелба с лък.
Накрая стигнаха до камбанарията. Огромна камбана висеше над стоманена решетка, под която се простираше кладенецът на кулата. Около камбаната имаше платформа.
Поне тук прозорците бяха достатъчно широки да се прекатериш и без стъкла, които да заглушават повика на мощната камбана — само че и те не предлагаха изход, защото бяха преградени с решетки.
— Наблюдателница — каза Рейчъл. Държеше пистолета, който й беше дал Грай, насочен към отвора на стълбището.
Грей бързо обиколи камбаната. Друг изход освен стълбището нямаше. Градът се простираше под него — река Рейн искреше, прехвърлена от извития мост Хохенцолерн; музеят „Лудвиг“ беше ярко осветен, както и операта. Ала нямаше как да стигнат до улиците долу.
Чуха се далечни полицейски сирени, безнадежден и някак зловещо чужд вой.
Грей свъси вежди.
Рейчъл извика, той се обърна — и в същия миг откъм стълбището изригна огнен залп. Рейчъл изтича при него.
Времето им беше свършило.
Йегер Грел влезе във взривената съкровищница с пистолет в ръка. Беше изчакал димът от втората граната да се разнесе. Двамата му партньори бяха отишли при другите, които залагаха последните запалителни бомби близо до входа на църквата.
И той щеше да иде там — но първо искаше да види разкъсаните тела на онези, които бяха убили Ренар, другаря му по оръжие. Прекрачи прага, готов да се сблъска с вонята на кървава плът и разпилени вътрешности.
Отломките от вратата се бяха пръснали по пода. Той пристъпи с пистолета си напред. При втората му стъпка нещо го удари по ръката. Той се дръпна назад, зашеметен, неразбиращ. Сведе озадачен поглед към чуканчето на отсечената си китка, от което бликаше кръв. Не усещаше болка.
Вдигна поглед и видя как един меч — меч! — разсича въздуха. Острието стигна до врата му още преди изненадата да се изпише на лицето му. Не усети нищо, когато тялото му се катурна напред, а главата му, макар да беше невъзможно, политна назад.
После той продължи да пада, да пада и да пада… докато светът бързо потъваше в мрак.
Кат отстъпи назад и сведе меча. Наведе се, хвана трупа за едната ръка и го завлече встрани, така че да не се вижда от прага. Главата й още звънтеше от експлозията.
Прошепна на Монк — поне се надяваше, че шепне: не чуваше дори собствените си думи.
— Помогни на монсеньора.
Монк премести поглед от обезглавеното тяло към окървавения меч в ръката й; беше се ококорил и от шока, и от неохотно уважение. Приближи се до изложбената витрина и помогна на свещеника да излезе измежду експонатите. След първата граната тримата се бяха скрили зад бронираното й стъкло, сигурни, че ще последва и втора.
Последвала беше.
Витрината си беше свършила работата — бе опазила най-ценното съкровище, което бе съхранявала някога — живота им. Шрапнелите бяха смлели всичко друго, но заслонени зад бронираното стъкло, те бяха оцелели.
Идеята беше на Кат.
След взрива, който сякаш още кънтеше в главата й, тя беше изскочила от витрината и беше грабнала меча, който бе паднал на пода. Той се беше оказал по-подходящо оръжие от пистолета й. Един изстрел би предупредил другите нападатели.
Сега цялата трепереше. Тялото й помнеше последния й бой с нож… както и последствията. Тя стисна силно дръжката на меча, извличаше сила от твърдата стомана.
Монсеньор Верона с мъка се изправи. Огледа крайниците си поред, сякаш не можеше да повярва, че са си по местата.
Кат се върна при зейналата рамка. С изключение на току-що обезглавения, като че ли никой друг от стрелците не проявяваше интерес към съкровищницата. Бяха се струпали при входа.
— Трябва да действаме. — Кат им даде знак да излязат и като се държеше близо до стената, ги поведе далеч от предните изходи, далеч от стрелците. Стигна до ъгъла, където корабът се пресичаше със страничния неф, и им махна да я последват.
Щом се скриха от полезрението на стрелците, монсеньорът посочи към дъното на нефа и прошепна:
— Натам.
Там имаше изход. Неохраняван. Стиснала меча от петнайсети век, Кат ги поведе напред. Вяха оцелели.
Но какво ставаше с другите?
Рейчъл стреляше надолу по стълбището и броеше наум патроните във втория пълнител. Девет. Имаха още амуниции, но не и време да заредят. Пиърс беше твърде зает с друго.
Поради липса на избор, стреляше на сляпо и засега удържаше нападателите на разстояние. Огнени езици все така се ливваха към нея като дъха на дракон.
Тази патова ситуация не можеше да продължи още дълго.
— Грей! — извика тя.
— Секунда още — отвърна той иззад камбаната.
Пламъците откъм стълбището за миг отслабнаха и тя побърза да натисне спусъка. Трябваше да ги задържи. Куршумът се удари в каменната стена и рикошира надолу.
После магазинът на пистолета се отвори автоматично.
Патроните бяха свършили.
Тя отстъпи заднишком и заобиколи камбаната.
Грей беше свалил раницата си и беше вързал въже за решетката на един от прозорците. Другия му край беше стегнал около кръста си, а самото въже беше навил около едната си ръка. Беше използвал малък лост от комплекта си с инструменти, за да изкърти две от решетките, и отворът беше широк точно колкото да се провреш навън.
— Хвани намотката — каза той.
Тя взе найлоновото въже, дълго приблизително пет метра. Нов огнен език се изстреля откъм
