Хотел „Кристал“ на Урсулаплац се намираше на няма и половин миля от катедралата, малко кокетно хотелче с някак скандинавска обстановка, наблягаща на основните цветове.
Бяха се оттеглили тук да съставят план за действие.
Но първо им трябваше повече информация.
Ключ се пъхна в ключалката на вратата и Грей сложи ръка на пистолета си. Нямаше намерение да поема никакви рискове. Отпусна се, когато новодошлият се оказа монсеньор Верона — връщаше се от разузнавателната си мисия.
Изражението му беше повече от мрачно.
— Какво става?
— Момчето е мъртво — каза монсеньорът.
— Кое момче?
— Джейсън Пендълтън. Оцелелият младеж. Току-що го съобщиха по Би Би Си. Убили са го в болничната му стая. Причината за смъртта още е неизвестна, но има сериозни подозрения. Особено предвид съвпадението с опожаряването на катедралата.
Рейчъл тъжно поклати глава.
По-рано Грей с огромно облекчение беше установил, че всички са живи и здрави, като се изключеше някое и друго натъртване и ожулване. Въобще не се беше сетил за оцелелия от първото клане. Само че случилото се беше напълно логично. Нападението срещу катедралата очевидно бе почистваща операция с цел да се заличат евентуални следи. И, разбира се, това включваше и премахването на единствения очевидец.
— Научихте ли нещо друго? — попита той.
Беше пратил монсеньора във фоайето, след като се бяха регистрирали в хотела, за да разбере нещо повече за положението в катедралата. Той беше най-подходящият за тази задача. Говореше свободно езика, а свещеническата му якичка щеше да го постави извън всяко подозрение.
Дори и сега клаксони и сирени виеха сякаш из целия град. През прозореца на стаята им се виждаше Катедралният хълм. Малка армия от пожарни, линейки и полицейски коли се събираше там, червено-сините им лампи осветяваха сцената в дискотечен ритъм. Дим забулваше нощното небе. Улиците бяха пълни със зяпачи и новинарски екипи.
— Нищо ново не научих — каза Вигор. — Огънят още вилнее във вътрешността на катедралата. Не се е разпространил. Хванах интервю с един от тамошните свещеници. Никой не е пострадал. Но са загрижени за съдбата ни — моята и на племенницата ми.
— Това е добре — каза Грей и си спечели един остър поглед от Рейчъл. — Както вече казах, за момента те смятат, че са ни елиминирали. Трябва да се възползваме максимално от това. Докато не знаят, че сме живи, няма да ни надничат над раменете.
— Нито ще ни пращат убийци — каза Монк. — Тази част най-много ми харесва.
Кат — работеше с лаптоп, свързан към дигитална камера — се обади:
— В момента снимките се зареждат.
Грей стана и отиде до бюрото. Монк и другите не бяха влезли в полицейския ван само за да се скрият след бягството си, а и за да направят снимки на нападателите. Грей беше впечатлен от тази проява на съобразителност.
Черно-бели, големи колкото нокът изображения изпълниха екрана.
— Ето — каза Рейчъл и посочи една от снимките. — Този ме сграбчи.
— Водачът на групата — отбеляза Грей.
Кат кликна два пъти върху снимката и тя зае целия екран. Мъжът беше уловен в крачка на излизане от катедралата. Беше с тъмна коса, дълга почти до раменете. Без брада и мустаци. Орлов нос и остри черти, лишени от изражение. Дори и на снимката излъчваше впечатление за превъзходство.
— Виж го само това самодоволно копеле — каза Монк. — Котката, която изяде канарчето.
— Някой разпознава ли го? — попита Грей. Групово поклащане на глави.
— Мога да я вържа към софтуера за лицево разпознаване на Сигма — предложи Кат.
— Засега недей — каза Грей и обясни, когато тя го погледна смръщено: — Не забравяй, че сме мъртви.
Плъзна очи из стаята. Макар обикновено да предпочиташе соловата игра, без Големия брат да му наднича през рамото, повече не можеше да се прави на самотния вълк. Сега имаше екип и отговаряше не само за своята кожа. Погледът му се спря на Рейчъл и Вигор. Вече не ставаше дума дори само за собствения му екип. Всички разчитаха на него. Изведнъж се почувства притиснат. Нищо не искаше повече от това да се свърже със Сигма, да се консултира с директор Кроу и да прехвърли отговорността на него.
Но не можеше… поне на първо време.
Окашля се и каза:
— Някой е знаел, че сме сами в катедралата. Или са я наблюдавали, или са получили предварителна информация.
— Изтичане — каза Вигор и потри рехавата козя брадичка под долната си устна.
— И това е възможно. Но мога само да гадая откъде е дошло. — Грей погледна към Вигор. — От вас или от нас.
Вигор въздъхна и кимна.
— Боя се, че вината може би е наша. Драконовият двор винаги е твърдял, че има свои членове в средите на Ватикана. А и засадата тук непосредствено след нападенията срещу мен и Рейчъл ме навеждат на мисълта, че проблемът е някъде в самия Свещен град.
— Не е задължително — отвърна Грей, обърна се към лаптопа и посочи друга миниатюрна снимка. — Увеличи тази.
Кат кликна два пъти върху нея. На екрана се появи образ на стройна жена, качваща се в един от вановете. Лицето й се виждаше само като силует.
— Някой познава ли я? — попита Грей. Пак поклащане на глави.
Монк се приведе по-близо до екрана на лаптопа.
— Но не бих имал нищо против да се запознаем.
— Това е жената, която ме нападна във Форт Детрик. Монк се дръпна назад, изведнъж изгубил интерес към жената.
— Агентката на Гилдията?
Вигор и Рейчъл ги гледаха объркано. Грей нямаше време да ги запознава подробно с историята на Гилдията, очерта само основните й характеристики — разпръснатата й структура по подобие на терористичните клетки, връзките й с руската мафия и интереса й към новите технологии.
След като той приключи с обяснението, Кат попита:
— Значи смяташ, че изтичането може да е станало при нас?
— След Форт Детрик? — Грей се намръщи. — Кой може да каже откъде изтича информация? Фактът обаче, че Гилдията е тук и работи заедно с Драконовия двор, ме навежда на мисълта, че са били привлечени именно заради нашето участие. Но ми се струва, че и те са пропуснали началото на играта, също като нас.
— Защо смяташ така? — попита Рейчъл. Грей посочи екрана.
— Защото Лейди Дракон ме пусна да избягам. Последва потресено мълчание.
— Сигурен ли си? — попита Монк.
— Абсолютно. — Грей потърка натъртената си ръка над лакътя, където онази го беше уцелила на сбогуване.
— И защо ще прави такова нещо? — попита Рейчъл.
— Защото разиграва Драконовия двор. Както казах, според мен единствената причина да включат Гилдията в това начинание е участието на Сигма. Дворът е поискал съдействие от Гилдията за елиминирането или залавянето ни.
— И ако ни бяха убили, услугите на Гилдията повече нямаше да са необходими — каза Кат. — Партньорството щеше да приключи и Гилдията никога нямаше да разбере какво знае Дворът.
— Но сега Дворът ни мисли за мъртви — посочи Рейчъл.
— Именно. И това е още една причина да поддържаме тази заблуда колкото се може по-дълго. Щом ние
