сме мъртви, Дворът ще прекъсне връзките си с Гилдията.
— Един противник по-малко — каза Монк. Грей кимна.
— И какво ще правим сега? — попита Кат.
Виж, това беше загадка. Нямаха никакви улики… освен една. Грей хвърли поглед към раницата си.
— Прахта, която взехме от мощехранителницата. Тя трябва да съдържа ключа към всичко това. Но не знам каква ключалка отключва. И щом не можем да го пратим на Сигма за анализ…
— Мисля, че сте прав — обади се Вигор. — Отговорът се крие в прахта. Но може би ще е по-добре да се запитаме не що е то…
Монсеньорът млъкна внезапно, присви очи и сложи ръка на челото си.
— Що е то… — промърмори под нос.
— Вуйчо? — притеснено каза Рейчъл.
— Нещо… хрумна ми нещо, но не мога да го уловя.
Грей си спомни, че и преди е виждал подобно изражение на силна вътрешна концентрация по лицето на свещеника — когато беше цитирал един стих от Откровението.
Свещеникът стисна ръка в юмрук.
— Убягва ми. Все едно се опитвам да уловя сапунен мехур. — Поклати глава. — Може би съм преуморен.
Грей усещаше, че свещеникът е откровен… отчасти. Но все пак премълчаваше нещо, нещо, задействано от думите „що е то“. Стори му се, че за миг съзира зад объркването на възрастния мъж страх.
— Е, какъв е по-добрият въпрос? — попита Монк, за да ги върне към темата. — Започнахте да казвате какъв би бил по-добрият въпрос от този за естеството на прахта.
Вигор кимна.
— Вярно. Може би трябва да се запитаме как е попаднала прахта там. През няколко години костите се вадят внимателно от раликвария, за да се почисти саркофагът. Сигурен съм, че вътрешността му се почиства добре.
— Преди да ни нападнат тази нощ, се чудехме дали устройството не е променило някак златото на саркофага, превръщайки най-горния му слой в бял прах — каза Кат.
— И така прахът да се е озовал там? — попита Рейчъл.
— Възможно е — каза Монк. — Спомняте ли си намагнитизирания кръст в катедралата? Нещо странно се е случило там и се е отразило на металите. Защо не и на златото тогава?
На Грей му се искаше да бяха събрали повече проби и да бяха направили повече тестове, но не им беше останало време. А сега, след пожара в катедралата…
— Не — възрази Кат и въздъхна раздразнено. — Спомнете си. Онзи прах не беше само злато. Имаше примеси и от други елементи. Може би платина или някой друг от групата на преходните метали, които също деагрегират в прахообразната форма на м-състоянието.
Грей бавно кимна, спомнил си сребристите примеси в стопеното злато.
— Не мисля, че прахта е дошла от саркофага — каза Кат. Монк се намръщи.
— Но ако не е от златото на реликвария и щом го почистват основно през няколко години… тогава откъде може да се е взела?
Очите на Грей се разшириха — изведнъж му просветна. Вече разбираше смущението на Кат.
— От костите.
— Няма друго обяснение — потвърди Кат. Монк поклати глава.
— Лесно е да се каже. Нямаме кости, които да анализираме, за да потвърдим хипотезата ви. Отнесли са ги всичките.
Рейчъл и Вигор изведнъж се спогледаха.
— Какво? — попита Грей.
Рейчъл го погледна и той видя вълнението в очите й.
— Не всички кости са у тях. Грей смръщи чело.
— А къде? Отговори Вигор:
— В Милано.
ТОМА НЕВЕРНИ
Слязоха от наетия Мерцедес E55 до пешеходната зона в центъра на крайезерното градче. Подранили пешеходци, излезли да позяпат витрините на магазините, изпъстряха настлания с калдъръм площад, който водеше към крайбрежната алея досами сините води на езерото.
Кат се протегна с прозявка, като бавно събуждаща се котка. Погледна си часовника.
— Три държави за четири часа.
Бяха пътували цяла нощ. През Германия до Швейцария, а после през Алпите до Италия. Пътували бяха с кола, вместо с влак или самолет, с цел да запазят анонимността си, а границите бяха пресичали под фалшива самоличност. Не искаха никой да разбере, че групата им е оцеляла след нападението в Кьолн.
Грей смяташе да се свърже с командването на Сигма, след като приберат костите от базиликата в Милано и пристигнат във Ватикана. В Рим щяха да се прегрупират и да съгласуват бъдещите си планове със съответните си началници. Въпреки риска от изтичане на информация Грей трябваше да информира Вашингтон за събитията в Кьолн, за да се направи преоценка на параметрите на мисията.
Планът беше да се редуват на волана по пътя от Кьолн до Милано, така че всички да поспят малко. Само дето не се беше получило така.
Монк се беше превил до колата, лицето му беше позеленяло.
— Заради шофирането й е — каза Вигор и го потупа по гърба. — Кара доста бързичко.
— Бил съм в бойни самолети, правил съм лупинги — изръмжа Монк. — Това… това е по-лошо.
Рейчъл се измъкна иззад волана и хлопна вратата на мерцедеса. Беше карала по целия път с главоломна скорост, летяла беше по немския аутобан и по острите завои на алпийските пътища със скорости, които противоречаха на законите на физиката.
Вдигна синкавите си слънчеви очила на челото си и каза успокоително на Монк.
— Просто трябва да хапнеш нещо. Знам едно хубаво бистро на пиаца Кавур.
Макар и неохотно, Грей се беше съгласил да спрат за закуска. Трябваше да заредят, а и градчето беше достатъчно уединено. А и само шест часа след нападението в Кьолн сигурно все още цареше хаос. Докато стане ясно, че труповете им не са сред мъртвите в катедралата, щяха вече да са в Рим. Още малко и необходимостта да поддържат заблудата за мнимата си смърт щеше отпадне.
Всички бяха уморени от пътя и много гладни.
Рейчъл ги поведе през площада към бреговете на езерото.
Грей я проследи с поглед. Въпреки че беше шофирала цяла нощ, в движенията й нямаше и следа от умора. Даже изглеждаше оживена след алпийското си рали, като че ли надлъгването със законите на физиката бе някакъв вид йога.
За себе си Грей откри, че е едновременно облекчен и донякъде разочарован от тази нейна издръжливост. Помнеше как беше стискала ръката му, докато тичаха. Тревогата в очите й, когато прехвърли крака през корниза на катедралната кула. Как беше впила поглед в неговите тогава, с доверие и нужда.
Онази жена беше изчезнала някъде.
Гледката напред привлече погледа му. Езерото беше като синьо бижу, вградено в назъбените зелени хълмове на снижаващите се Алпи. Тук-там по билата още имаше сняг и белотата му се отразяваше в спокойните води.
— Лаго ди Комо — каза Вигор, който вървеше до него. — Някога Вергилий го е нарекъл най-великото езеро на света.
Стигнаха до крайбрежната алея — приличаше на алея на парк. От двете й страни имаше широки лехи с камелии, азалии, рододендрони и магнолии. Настлана с едър калдъръм, тя минаваше покрай брега на
