Грей се надигна и насочи пистолета към стесняващия се отвор. Както се беше надявал, активирането на устройството беше отворило гробницата и по същия начин деактивирането му я затваряше. Раул продължаваше да стреля отвън и куршумите му се забиваха в камъка.
Твърде късно, доволно си помисли Грей.
С едно последно изтъркване рампата над тях се затвори.
Настана мрак — но не непрогледен.
Грей се обърна.
Другите се бяха събрали около плоча от металночерна скала, положена на пода. Осветяваше я миниатюрна синя клада.
Грей се приближи. Около плочата едва имаше място и за четиримата.
— Хематит — каза Кат. Явно беше познала скалата, нали беше геоложка. Погледна затворилата се рампа, после отново плочата. — Железен окис.
Наведе се да разгледа сребристите линии, врязани в повърхността, миниатюрни реки на черния фон, осветени от синия пламък.
Огънят бавно намаля, смали се до пламъче, после угасна. Монк привлече вниманието им към нещо по- неотложно. Още един светещ предмет.
— Вижте!
Грей отиде при него. В един ъгъл на тъмната пещера имаше познат сребърен цилиндър. Запалителна граната. И таймер, който отброяваше секундите в мрака.
Грей си спомни, че единият от помощниците на Раул се беше спуснал тук, след като водачът им беше свършил със снимките. Слязъл беше да заложи бомбата.
— Изглежда, са смятали да унищожат тази улика — каза Монк и клекна да разгледа устройството. — Проклета работа.
Грей вдигна поглед към затворилата се рампа. Може би стрелбата на Раул отпреди малко не бе имала за цел да ги задържи далеч от рампата… а да ги вкара в капана й.
Погледна отново бомбата.
След като светликът върху хематитовата плоча беше угаснал, единствената светлина в пещерата идваше от таймера.
Вигор усети внезапния спад на налягането. Вълната от електричество, раздиращо купола, се беше разпръснала за секунди. Енергията се беше стопила като призрачни синкави паяжини.
Въпреки това хаосът в базиликата не стихваше. Половината богомолци бяха успели да избягат, но изходите се бяха задръстили и това забавяше по-нататъшната евакуация. Швейцарската гвардия и ватиканската полиция правеха всичко по силите си да помогнат.
Някои се криеха под скамейките. Десетки бяха пострадали от падащата мазилка и седяха, стиснали с окървавени пръсти раните си. Помагаха им шепа смелчаци, истински християни.
Швейцарската гвардия се беше притекла на помощ на папата. Той обаче беше отказал да напусне църквата, като капитан на потъващ кораб. Кардинал Спера стоеше неотлъчно до него. Бяха се оттеглили от балдахина в относителната безопасност на параклиса на Клементина.
Вигор тръгна към тях. Хаосът постепенно стихваше. Редът се възстановяваше. Вигор вдигна поглед към пострадалия купол. Той беше удържал — дали заради Божията милост, или заради инженерния гений на Микеланджело, не искаше да гадае.
— Свърши ли се? — попита го кардинал Спера.
— Ами… не знам — честно отговори Вигор. Имаше си по-голяма тревога.
Костите бяха възпламенени. Това беше ясно.
Но какво означаваше това за Рейчъл и другите?
Чу се нов глас, силен и свикнал да дава нареждания. Вигор се обърна и видя един широкоплещест побелял мъж да крачи към тях. Беше с черна униформа, фуражката беше под мишницата му. Генерал Жозеф Ренде, семеен приятел и шеф на местното карабинерско управление Париоли. Сега вече Вигор разбра защо редът се беше възстановил сравнително бързо. Карабинерите се бяха отзовали навреме и с целия си наличен състав.
— Защо Негово светейшество още е тук? — попита Ренде и кимна към папата, който бе плътно наобиколен от облечени в черно кардинали.
Вигор нямаше време да му обяснява. Стисна го за лакътя и прошепна:
— Трябва да слезем долу. В Изкопа. Ренде се намръщи.
— Току-що от управлението ми предадоха съобщение от Рейчъл — нещо за обир долу. И тогава започна цялата тази бъркотия.
Вигор поклати глава. Идеше му да се разкрещи от безсилие, но вместо това заговори твърдо и спокойно:
— Съберете колкото можете повече хора. Трябва да слезем долу. Веднага!
Генералът не чака да му повтарят, а реагира моментално — залая отсечени команди. Мъже в черни униформи се застичаха към него отвсякъде, всичките въоръжени.
— Насам! — каза Вигор и хукна към вратата на ризницата. Входът към Изкопа беше от другата страна, недалеч. Въпреки това Вигор имаше чувството, че се бавят фатално.
Рейчъл…
Грей стоеше на колене до Монк. Беше освободил китките на двамата си колеги с един нож, който Кат беше скрила в Дрехите си. Монк беше взел очилата му за нощно виждане, за да улесни задачата си.
— Сигурен ли си, че не можеш да я обезвредиш? — попита Грей.
— Ако имах повече време, по-добри инструменти… и ако беше по-светло… — Монк го погледна и поклати глава.
Грей погледна святкащия в тъмнината таймер.
Изправи се и отиде при Кат и Рейчъл от другата страна, Кат оглеждаше механизма на рампата с очите на опитен инженер. Усети приближаването на Грей, без да се обръща.
— Механизмът е съвсем прост — каза тя. — Разчита само на тежест, която държи рампата затворена. Ако махнеш тежестта, механизмът и гравитацията отварят рампата. Но нещо не се връзва.
— Какво имаш предвид?
— Доколкото мога да преценя, въпросната тежест — нещо като плоча-спусък — се намира под гробницата над главите ни.
— Гробът на свети Петър?
Кат кимна и го отведе малко настрани.
— Ето тук са издърпали стабилизиращия щифт, след като са затиснали плочата с гробницата. След това единственият начин да се отвори рампата е като се отстрани гробницата на Свети Петър от плочата. Само че нищо такова не се случи, когато Драконовият двор активира устройството си.
— Може и да се е случило… — Грей се спомни как цилиндърът със свръхпроводимата амалгама се беше издигнал във въздуха. — Кат, помниш ли какво ни разказа за експериментите, проведени в Аризона — тестването на прахообразните метали в м-състояние? Как при намагнитизиране тежали по-малко от нула?
