По време на подземното им пътешествие Грей беше напипал части от зидария — изглежда, бяха попаднали в древен отточен канал или нещо подобно. Оттам се озоваха в лабиринт от канали. Продължиха с течението, докато накрая не стигнаха искрящ водоем, явно осветяван от отразена светлина някъде в края на тунела. Грей обходи водоема и откри къс каменен проход, който се изливаше в реката.
Другите го последваха — и сега всички бяха под звездното небе и пълната луна, която се отразяваше в реката. Бяха успели.
Монк изстиска ризата си и погледна назад към канала.
— Щом са имали задна вратичка, защо им е била цялата тази сложна история с костите на влъхвите?
Грей беше размишлявал по същия въпрос и беше стигнал до отговор.
— Никой не би могъл да открие задната вратичка случайно. Съмнявам се, че и самият аз бих могъл да намеря обратния път през онзи лабиринт. Древните алхимици са скрили уликата си по такъв начин, че търсещият я трябва не само да разгадае гатанката, но и да познава и разбира в някаква степен амалгамата и нейните свойства.
— Било е замислено като тест — каза Рейчъл, потръпваща на лекия вятър. Явно и тя беше размишлявала върху този въпрос. — Изпитание преди да продължиш.
— Аз бих предпочел тест с многовариантен избор — намусено отбеляза Монк.
Грей поклати глава и се закатери по брега. С едната си ръка помагаше на Рейчъл. Силното й треперене постепенно спря и само от време на време я разтърсваха тръпки.
Озоваха се на някаква улица. От другата й страна имаше парк. А по-нагоре по хълма базиликата „Св. Петър“ грееше златна на фона на нощното небе. Около нея виеха сирени и лампите на пожарни и полицейски коли и линейки примигваха в оттенъци на червено и синьо.
— Трябва да разберем какво е станало там — каза Грей.
— И да отидем някъде, където има баня и гореща вода — измърмори Монк.
Грей не възрази.
След час Рейчъл седеше, увита в топло одеяло. Още беше с мокрите си дрехи, но поне пътят дотук и разгорещените спорове със серия от упорити представители на охраната я бяха постоплили.
Всички се намираха на сигурно място в офиса на държавния секретар на Светия престол. Стаята беше украсена с фрески, креслата и двата дълги срещуположни дивана бяха с плюшена тапицерия. С тях в стаята бяха кардинал Спера, генерал Ренде — и дълбоко облекченият й вуйчо.
Вигор седеше до Рейчъл и държеше ръката й. Не я беше пуснал, откакто си бяха пробили път през кордона, за да стигнат дотук.
Двете групи бяха обменили накратко информация за случилото се.
— И Драконовият двор се е измъкнал пак, така ли? — попита Грей.
— Дори труповете са изнесли — каза Вигор. — Отне ни десет минути да разбием долната врата. И заварихме само няколко захвърлени оръжия. Сигурно са си отишли откъдето са дошли — през покрива. Грей кимна.
— Поне костите на свети Петър са непокътнати — каза кардинал Спера. — Щетите по базиликата и некропола могат да се отстранят. Но ако бяхме изгубили реликвите… — Той поклати глава. — Задължени сме на всички ви, много.
— И никой от богомолците не е загинал по време на големия танц в базиликата — каза Рейчъл с не по- малко облекчение.
Генерал Ренде вдигна една папка.
— Порезни рани, отоци, синини и няколко счупени кости, Повече хора са пострадали в мелето при вратите, отколкото от трусовете.
Кардинал Спера въртеше разсеяно двата златни пръстена, обозначаващи поста му, по един на всяка ръка, като посягаше тук към единия, ту към другия — несъзнателен тик, който издаваше безпокойството му.
— А пещерата под гробницата? Какво намерихте там? Рейчъл се намръщи.
— Имаше…
— Беше много тъмно и не се виждаше почти нищо — прекъсна я Грей. Улови погледа й — в неговия се четеше извинение, но и твърдост. — Имаше една голяма плоча с някакъв надпис, но подозирам, че запалителната бомба я е обгорила.
Може и никога да не разберем какво е имало там. Рейчъл разбираше неохотата му да навлиза в подробности. Главният префект на архивите беше изчезнал по време на бъркотията, и той като Драконовия двор. Щом префект Алберто бе работил за Двора, кой друг можеше да участва в конспирацията? Кардинал Спера вече беше обещал да претърси стаята и личната документация на Алберто. Може би това щеше да им подскаже нещо.
Междувременно дискретността беше от първостепенно значение.
Грей се окашля.
— Ако сме приключили с разбора, бих оценил ватиканското гостоприемство във вид на стаи, където да се преоблечем и да починем поне малко.
— Разбира се. — Кардинал Спера се изправи. — Ще наредя да ви заведат.
— Бих искал и да огледам още веднъж Изкопа. Да видя дали не сме пропуснали нещо.
Генерал Ренде кимна.
— Един от моите хора ще ви придружи. Грей се обърна към Монк и Кат.
— Ще се видим по-късно в стаите ви. — Очите му пробягаха към Рейчъл и Вигор, в знак че включва и тях.
Рейчъл кимна, разбрала мълчаливата команда.
„Не говорете с никого“.
Щяха да разговарят по-късно, насаме.
Грей излезе с генерал Ренде.
Рейчъл го гледаше как излиза и си мислеше за ръцете му около себе си. Уви се по-плътно с одеялото. Не беше същото.
Грей тръгна право към мавзолея, където беше скрил нещата си. Намери раницата си непокътната.
Един млад карабинер стоеше до него, изправен като да беше глътнал бастун. Червените кантове на униформата му се спускаха прави като улуци, а белият шарф бе като теглен с линия диагонал през гърдите му. Сребърната му кокарда лъщеше като излъскана с плюнка.
Младежът изгледа раницата все едно Грей току-що я беше откраднал.
Грей не си направи труда да му обяснява. Мислите му бяха заети с твърде много неща. Макар раницата му да си беше тук, лаптопа го нямаше. Някой го беше взел. Само един човек би откраднал компютъра и би оставил раницата — някой, чието отсъствие тази вечер определено се набиваше на очи.
Сейчан.
Ядосан, Грей излезе от некропола. Младият карабинер познаваше пътя и Грей го следваше, почти без да забелязва вътрешните дворове, стълбищата и коридорите. Мозъкът му работеше трескаво. След петминутен преход влетя в апартамента, предоставен на колегите му, като заряза ескорта си навън, Централната стая се пръскаше по шевовете от позлатени декорации, бродирана тапицерия и богати гоблени. Масивен кристален полилей висеше от облачетата и херувимите по тавана.
Свещи примигваха в стенни анлици и стоящи канделабри.
Кат седеше на един от столовете. Вигор — на друг. Грей беше прекъснал разговора им с появата си. Преоблекли се бяха в бели халати, все едно са отседнали в някой от скъпарските апартаменти на хотел „Риц“.
— Монк е в банята — каза Кат и кимна на една страна.
