Тя кимна и каза:
— Защото прахът всъщност е левитирал съда, в който се е намирал.
— Мисля, че същото се е случило и тук. Видях как цилиндърът с амалгамата левитира, след като включиха устройството. Може би полето около амалгамата е въздействало и на гробницата, също като при онзи лабораторен съд. Без да повдига масивната конструкция, амалгамата е намалила тежестта на каменната гробница.
Очите на Кат се разшириха.
— И механизмът се е задействал!
— Именно. Това подсказва ли ти как да отворим рампата оттук?
Кат отново се взря в механизма. После бавно поклати глава.
— Боя се, че не. Освен ако не преместим някак гробницата. Грей погледна таймера.
Вигор се спусна на бегом по витото стълбище към Изкопа. Не забеляза следи от влизане с взлом. Стигна до тясната врата.
— Чакай! — извика зад него генерал Ренде. — Нека някой от моите хора влезе първи. Ако има враждебни…
Вигор не му обърна внимание и натисна резето. Отключено. Слава Богу. Нямаше резервен ключ.
Натисна с рамо вратата. Тя не помръдна.
Той отскочи назад и заразтрива рамото си.
Вдигна резето и натисна отново.
Вратата не помръдваше, сякаш беше подпряна или закована от другата страна.
Вигор погледна към генерал Ренде.
— Нещо не е наред.
Рейчъл гледаше немигащо таймера, който вече отброяваше под една минута.
— Трябва да има и друг изход!
Грей поклати глава на напразната й надежда.
Рейчъл обаче не се отказа. Може и да не разбираше от инженерство, нито от обезвреждане на бомби. Но определено познаваше римската история.
— Няма кости — каза тя.
Грей я погледна, все едно се съмняваше в здравия й разсъдък.
— Кат — каза тя, — ти спомена, че някой е трябвало да издърпа стабилизиращия щифт при първоначалното задейс-тване на механизма и така да затвори рампата. Нали?
Кат кимна.
Рейчъл погледна другите.
— Тогава той е щял да се окаже заключен тук. Къде са костите му?
Очите на Кат се разшириха.
— Има друг изход! — възкликна Грей.
— Току-що казах същото. — Рейчъл извади от джоба си кибрит и драсна една клечка. — Трябва просто да открием отвор. Навярно таен тунел.
— Запалете си по една — каза Монк.
След секунди и четиримата държаха запалени клечки. Впериха поглед в пламъчетата — чакаха ги да потрепнат или да запламтят по-силно, което щеше да е издаинически знак за скрит изход.
Рейчъл се разприказва от нерви.
— Ватиканският хълм е наречен така по името на гадателите, които се събирали тук. „Vates“е латинската дума за „виждащ бъдещето“. Като много от оракулите по онова време, те се криели в пещери като тази и в тях изричали пророчествата си.
Гледаше пламъчето на клечката си, докато се придвижваше покрай стената. Нищо.
Опита се да не поглежда към таймера, но не се сдържа.
— Може би е зазидан — измърмори Монк. Рейчъл запали нова клечка.
— Разбира се — продължи тя на ръба на паниката, — повечето оракули били шарлатани. Както при прословутите сеанси в края на деветнайсети и началото на двайсети век, предсказателят обикновено имал съучастник, скрит в тайна ниша или тунел.
— Или под масата — каза Грей. Беше клекнал до хематитовата плоча. Държеше клечката си ниско до земята. Пламъчето трептеше и хвърляше танцуващи сенки по стените. — Побързайте.
Нямаше нужда да ги подканя.
Това беше достатъчна мотивация.
Монк и Грей хванаха плочата и приклекнаха. После изпъшкаха и я вдигнаха.
Кат беше коленичила до тях и държеше запалена клечка.
— Има тесен тунел!
— Влизайте — нареди Грей.
Кат махна на Рейчъл да влезе първа.
Кладенецът беше стръмен и тя лесно се придвижи надолу, плъзгаше се по задник. Кат се спусна след нея, после и Монк.
Рейчъл се извъртя да погледне назад, броеше наум. Оставаха четири секунди.
Монк подпря плочата с гръб и Грей се вмъкна с главата напред между разтворените му крака.
— Давай, Монк!
— Не е нужно да ми го казваш два пъти.
Монк се наведе и тежестта на плочата го тласна в кладенеца.
— Надолу! Надолу! — извика Грей. — Колкото се може по — … Експлозията изяде остатъка от изречението му. Рейчъл, все още обърната назад и нагоре, видя оранжеви пламъци да облизват ръбовете на плочата.
Монк изруга.
Рейчъл заряза всяка предпазливост и се хързулна надолу. Шахтата ставаше все по-стръмна. Скоро вече се пързаляше по задник във влажния тунел и по никакъв начин не можеше да овладее нито скоростта, нито посоката на движението си.
Чу се нов звук.
Рев на вода.
О, не…
След петнайсетина минути Грей помогна на Рейчъл да излезе от река Тибър. Трепереха дружно на брега. Зъбите й тракаха. Той я притисна до себе си и заразтрива раменете и гърба й.
— Аз… добре съм — каза тя, но не се отдръпна, дори напротив — сгуши се още повече в прегръдките му.
Монк и Кат излазиха от водата, мокри и кални.
— Трябва да се движим — каза Кат. — Иначе настинката ни е сто процента сигурна.
Монк се засмя.
Грей тръгна по високия бряг. Къде всъщност бяха? Шахтата ги беше изхвърлила в подземен поток. В пълния му мрак можеха само да се държат за коланите и да се оставят на течението, с надеждата че то ще ги изведе на безопасно място.
