Грей забеляза интереса на Вигор към казаното. Спомни си, че самият Вигор беше говорил надълго и нашироко за фара. Сигурно Рейчъл се беше вдъхновила от неговите думи и се беше разровила в Мрежата за допълнителна информация.
— Периодично и други са подхващали търсенето, но фарът е имал стратегическа роля за пристанището.
Вигор кимна; очите му грееха от вълнение.
— Какво по-добро място да скриеш нещо, което не искаш да бъде изкопано, от подземията на сграда, която е твърде важна, за да я съборят с лека ръка?
— После всичко приключило през 1303 — та, когато силно земетресение разтресло Източното Средиземноморие. Фарът бил разрушен и се сринал в същия залив, където лежали Птолемеевите руини.
— А какво е станало с оригиналното му местоположение? — попита Грей.
— Различни неща. Но през петнайсети век един султан построил крепост на полуострова. Тя си е там и до днес, крепостта на Каит Бей. В строежа й е използвана и част от оригиналните варовикови блокове на фара.
— И щом съкровището така и не е било намерено — подхвана Вигор, — значи трябва още да е там… под крепостта.
— Ако въобще е съществувало — предупреди Грей.
— Поне е добро начало на търсенето ни — възрази Вигор.
— И какво ще правим? Ще почукаме на вратата и ще попитаме дали нямат нещо против да им разкопаем основите?
Кат предложи по-практично решение.
— Ще се свържем с Националната разузнавателна служба. Те имат достъп до сателити с дълбочинна радарна система. Ще поискаме да минат над мястото. А ние ще потърсим в Данните им кухини или други странни образувания, също като немските геофизици в града. Това може и да ни помог-не да стесним периметъра на търсенето.
Грей кимна. Идеята не беше лоша. Но щеше да отнеме време. Той вече беше проверил. Оставаха осем часа до след-ващото преминаване на сателита.
Рейчъл предложи алтернатива.
— Спомняте ли си за задната вратичка към кухината под гробницата на свети Петър? Може би не се налага да минаваме през централния вход в крепостта на Каит Бей. Може да има заден вход. Под вода, като в Рим.
Грей хареса идеята й.
Рейчъл сякаш почерпи сила от одобрението, изписало се на лицето му.
— Туристическите агенции организират гмуркания близо до Каит Бей и Птолемеевите руини. Лесно можем да се слеем с туристите и да огледаме крайбрежната линия на пристана.
— Това може да не ни даде нищо — каза Кат, — но поне няма да седим със скръстени ръце, докато някой сателит мине оттам.
Грей кимна. Все беше някакво начало. Монк влезе от пилотската кабина.
— Осигурих бус и хотелски резервации под фалшивите ни самоличности, а на митницата ще ни пуснат без проверка благодарение на известно съдействие от Вашингтон. Мисля, че това изчерпва нуждите ни засега.
— Не. — Грей се обърна към него. — Ще ни трябва и лодка. По възможност нещо бързо.
— Добре — изсумтя Монк, после кимна към Рейчъл. — Но няма тя да я кара, нали?
Жежкото утро не подобряваше настроението на Раул. Беше едва девет, а температурите вече удряха тавана. Слънчевите лъчи напичаха каменния площад навън и блясъкът им беше направо непоносим. Голото му тяло лъщеше от пот. Той застана на вратата към балкона. Беше отворена, но въздухът не помръдваше.
Мразеше Рим.
Презираше оглупелите стада, облечените в тъмни цветове местни, които пушеха непрекъснато, постоянните приказки, викове и клаксони. Въздухът буквално миришеше на бензин.
Дори и онази курва, която беше забърсал в Травестере — дори и нейната коса миришеше на цигари и пот. Цялата вонеше на Рим. Той потърка охлузените си кокалчета. Поне сексът беше задоволителен. Беше се погрижил никой да не чуе виковете й. Харесало му беше как се извиваше под ножа му, докато той прокарваше върха му около големите кафяви зърна и надолу по гърдите. Но повече му беше харесало да я удря с юмрук в лицето, плът в плът, докато я чукаше.
Изкара си на тялото й омразата си към Рим, към онова американско копеле, което за малко да го ослепи, да не говорим, че му отне възможността да ги убие бавно. А сега беше научил, че онези пак са избягали някак от съдбата си.
Извърна се с гръб към прозореца. Тялото на курвата вече беше увито в чаршафите. Неговите хора щяха да се отърват от трупа. За него той не означаваше нищо.
Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Раул очакваше този разговор. Именно той му беше скапал настроението.
Вдигна слушалката.
— Получих доклада за снощната мисия. — Както и беше очаквал, обаждаше се Императорът на ордена. Гласът му се беше стегнал от ярост.
— Сър… Прекъснаха го.
— Оправдания не приемам. Провалът е едно, но неподчинение няма да търпя.
Раул се намръщи.
— Никога не бих направил такова нещо.
— А какво ще кажеш тогава за онази жена, Рейчъл Верона?
— Сър? — Той си представи чернокосата кучка. Спомни си миризмата й, когато я беше стиснал за врата и я бе заплашил с ножа. Беше усетил пулса в гърлото й, когато я стисна по-силно и я повдигна на пръсти.
— Беше ти наредено да я заловиш — не да я убиваш. Другите трябваше да бъдат елиминирани. Такива бяха запове-дите ти.
— Да, сър. Разбрано. Но вече за трети път не мога да използвам цялата си сила срещу американския отряд заради нея. Те продължават да ни се пречкат точно заради това ограничение. — Не беше планирал да търси оправдания за провалите си, но сега му предоставяха едно наготово. — Трябва да съм наясно. Кое е по-важно — мисията или жената?
Проточи се дълго мълчание. Раул се усмихна. Ръчна с пръст трупа на леглото.
— Аргументът ти е смислен. — Яростта в гласа на другия мъж се беше стопила. — Жената е важна, но мисията не може да бъде излагана на риск. Богатството и властта в края на този път трябва да са наши.
И Раул знаеше защо. Беше му внушавано още от детството. Крайната цел на тяхната секта. Да наложат нов световен ред, начело с техния Двор — наследници на крале и императори, генетично чисти и по-висши от останалите хора. Това беше рожденото им право. От поколения, от столетия, техният Двор беше търсил съкровището и тайното познание на това изгубено общество от магове. Онзи, който го притежаваше, щеше да притежава „ключовете към света“, както беше написано в един древен текст, съхраняван в библиотеката на Двора.
И сега бяха съвсем близо.
— Значи имам зелена светлина да действам, без да се съобразявам с безопасността на жената?
Отговори му въздишка. Раул се зачуди дали Императорът въобще си е дал сметка, че въздиша.
— Загубата й ще е разочарование — отговори той. — Но мисията не бива да се проваля. Не и след толкова много години. И за да бъде съвсем ясно — противниците ни трябва да бъдат унищожени с цената на
