— Ще пусна котвата тук и ще вдигна оранжевия флаг, който предупреждава, че във водата има гмуркачи.
— Добре ли си? — попита той и се приведе към нея.
— Просто се надявам да не съм пратила всички ни за зелен хайвер.
Той се усмихна и суровите му черти малко се смекчиха.
— Ти ни даде нещо за начало, а аз и това не можах да измисля. Предпочитам да търся зелен хайвер, отколкото да не правя нищо.
Без да го осъзнава, тя нагласи рамото си така, че да се притисне в ръката му. Той не се отдръпна.
— Планът е добър — каза той. Гласът му бе мек.
Тя кимна, понеже думите й изневериха, и отклони поглед от проклетите му очи. Изключи двигателя и спусна котвата. Усети трептенето под седалката, когато стоманеното въже се разви.
Грей се обърна към другите.
— Обличаме се. Гмуркаме се, проверяваме подводната връзка и започваме търсенето.
Не свали ръката си от рамото й. Беше й добре да я усеща там.
Грей падна заднишком в морето.
Водата го захлупи. Нито сантиметър от кожата му не беше в съприкосновение със замърсените води на залива. Ръбовете на водолазния костюм бяха двойно подсилени. На врата и китките имаше запечатващи ивици от специална непропусклива материя. Маската покриваше изцяло лицето и главата му. Регулаторът беше вграден в маската и оставяше устата му свободна.
Грей реши, че разширеният обхват на периферното зрение си е струвал времето за навличане на всичките тези „доспехи“, особено като се имаше предвид намалената видимост.
Тинята и пясъкът размътваха водата и се виждаше само на четири-пет метра.
Можеше да е и по-зле.
Надуваемата му жилетка го издигна на повърхността компенсирайки колана с тежестите. Той изчака Рейчъл и Вигор да скочат във водата от другата страна на лодката. Кат вече беше скочила от неговата страна.
Грей изпробва връзката — ултразвуково устройство, излъчващо на високи честоти.
— Чувате ли ме? Обадете се.
Получи положителни отговори от всички, дори от Монк, който беше поел първата вахта в лодката. Той разполагаше и с инфрачервена видеосистема за наблюдение на групата под водата.
— Ще се спуснем към дъното и ще се придвижим в широка дъга към брега. Всеки знае позицията си.
Утвърдителни отговори.
— Спускаме се — каза той.
Изпусна въздуха от жилетката и тежестите го повлякоха надолу. Точно в този момент много новаци в гмуркането получаваха панически пристъп на клаустрофобия. На Грей никога не му се беше случвало. Точно обратното — изпълваше го чувство на пълна свобода. Беше безтегловен, като птица в полет, можеше да направи всяко салто, което му дойде наум.
Забеляза Рейчъл, която се спускаше от другата страна на лодката. Отличаваше я широката червена ивица през гърдите на черния й костюм. Всеки от тях имаше ивица с различен цвят, за да се разпознават по-лесно. Неговата беше синя, на Кат — розова, на Вигор — зелена. Монк също се беше напъхал в костюма си, готов да поеме смяната си. Неговата ивица беше жълта и в известен смисъл му пасваше, предвид отношението му към гмуркането.
Грей наблюдаваше Рейчъл. Също като него, и тя, изглежда, се наслаждаваше на подводната свобода. Извиваше се и се стрелкаше в бавна спирала надолу с минимум движение на плавниците. Грей се заплесна за миг по извивките на тялото й, после се съсредоточи върху собственото си спускане.
Песъчливото дъно се приближи. Беше обсипано с боклуци.
Грей нагласи надуваемата си жилетка така, че да го дър-жи малко над дъното. Огледа се вляво и вдясно. Другите бяха заели подобни позиции.
— Всички виждат ли останалите? — попита той. Кимания и утвърдителни отговори.
— Монк, как работи подводната видеокамера?
— Приличате на банда призраци. Видимостта е под всякаква критика. Отдалечите ли се, смятайте, че не ви виждам.
— Поддържай контакт по радиото. Ако възникне нещо, вдигаш тревога и подкарваш лодката към нас. — Грей беше почти сигурен, че са взели преднина пред Драконовия двор, но не искаше да поема никакви рискове с Раул. Не знаеше колко голяма е преднината им. Но пък наоколо имаше и много други лодки. И беше посред бял ден.
Въпреки всичко изброено трябваше да действат бързо. Грей посочи с ръка.
— Добре, поемаме към брега и се дръжте на не повече от пет метра един от друг. По всяко време трябва да имате визуален контакт със съседите си.
Четиримата можеха да покрият дъга с дължина двайсет и пет метра. Стигнеха ли брега, без да открият нищо, щяха да се придвижат двайсет и пет метра по-нататък и да заплуват обратно към чакащата ги лодка. Напред и назад, квадрант след квадрант, щяха да опоскат цялото крайбрежие около крепостта.
Грей заплува напред. Имаше водолазен нож в кания на китката си и фенерче, прикрепено към другата. Слънцето беше точно над тях и водата не беше много дълбока — само тринайсет метра, — така че нямаше нужда от допълнително осветление, но фенерчето щеше да му потрябва, стигнеха ли до ниши и подземни пещери. Не хранеше празни надежди, че веднага ще забележат търсения тунел — ако се забелязваше толкова лесно, досега все някой щеше да го е открил.
Поредната гатанка за разрешаване.
Плуваше и се чудеше какво може да са пропуснали. В картата върху хематитовата плоча сигурно бе имало и друга подсказка освен отбелязаната с миниатюрната клада Александ-рия. Такава, която да указва по-точно местоположението в града. Бяха ли я пропуснали? Или пък Раул бе отмъкнал нещо от пещерата под гробницата на свети Петър? Възможно ли беше Драконовият двор вече да разполага с отговора?
Несъзнателно беше започнал да плува по-бързо. Изгуби от поглед Кат, която се придвижваше вдясно от него. Той беше последен от своята страна. Намали и след малко я видя. Успокоен, продължи напред. Нещо се появи пред него, стърчеше от песъчливото дъно. Скала? Риф?
Той се оттласна напред.
И то се появи от тинестия сумрак.
Какво беше това, по дяволите?
Каменното лице го гледаше, човешко лице, огладено от морето и времето, но чертите му още бяха изненадващо ясни, изражението — стоическо. Горната част на торса му се сливаше с приклекнало лъвско тяло.
Забелязала промяната в движението му, Кат се приближи.
— Сфинкс?
— Тук има още един — обяви Вигор. — Счупен, полегнал е на една страна. Водолази са съобщавали за десетки такива фигури, пръснати по дъното в сянката на крепостта. Били са част от украсата на фара.
Въпреки спешната им задача Грей не можеше да откъсне смаяния си поглед от статуята. Оглеждаше лицето й, издялано от ръце, изтлели преди две хилядолетия. Протегна ръка да го докосне. Осъзнаваше огромната пропаст във времето между себе си и древния скулптор.
Вигор се обади сякаш отникъде:
— Съвсем подобаващо за такива майстори на загадките е да охраняват тайната си.
Грей дръпна ръка.
— Какво имаш предвид? Вигор се изкиска.
— Не знаеш ли легендата за Сфинкса? Чудовището тероризирало народа на Тива — задавало на хората гатанки и ги изяждало, ако не отговорели правилно. „Какво е това, което има един глас и е четирикрако, двукрако и трикрако?“
— И отговорът е? — попита Грей.
