След няколко минути ръбовете на хематитовия блок бяха почистени.
Ритъмът на витло проехтя глухо през водата. Монк бавно се приближаваше към бреговата линия.
— Виждам ви — каза той. — Като банда раирани жаби, които клечат на камък.
— Спусни котвата — каза Грей. — Бавно.
— Идва.
Когато тежката стоманена котва се изхлузи от гнездото в кила, Грей доплува до нея и внимателно я насочи към хематитовия блок. Заби единия й връх в цепнатина между блока и съседа му отдясно.
— Навивай — нареди на Монк.
Веригата на котвата постепенно се обра и накрая се изпъна.
— Всички назад — предупреди Грей.
Блокът се разклати. Вдигна се пушилка от дребен пясък. После тежката скала се охлаби. Оказа се дебела само трийсетина сантиметра. Търколи се надолу по рифа, подскачаше с приглушен звук, накрая се стовари тежко на дъното.
Грей изчака мътилката да се слегне. По рифа продължаваха да се търкалят камъчета. Той заплува напред. В отвора зад отстранения хематитов блок цареше мрак.
Грей включи фенерчето на китката си и го насочи към явора. Лъчът му освети прав тунел, под малък ъгъл нагоре. Много тесен. Нямаше място за кислородните бутилки.
Накъде ли водеше?
Имаше само един начин да разберат.
Грей посегна към закопчалките на кислородната си бутилка, отвори ги и я изхлузи от гърба си.
— Какво правиш? — попита Рейчъл.
— Някой трябва да влезе вътре.
— Можем да откачим подводната камера от лодката — каза Кат. — Ще я вържем за въдица или гребло и ще я вкараме в тунела.
Не беше лош план… но щеше да отнеме време.
А те нямаха време.
Грей нагласи бутилката си на едно равно място в скалата. — Връщам се веднага. — Пое си дълбоко дъх, откачи регулаторния маркуч от лицевата си маска и се обърна към тунела.
Много беше тесен.
Спомни си гатанката на Сфинкса. За това как ходел човек в Ранното си детство — на четири крака. Май моментът беше подходящ и той да се върне към този начин на придвижване.
Оттласна се с крака и се вмъкна в тесния тунел. Докато тунелът го поглъщаше, си спомни предупрежнието на Вигор за гатанката на Сфинкса.
Отговориш ли грешно… умираш.
Плавниците на Грей изчезнаха в тунела и Рейчъл затаи дъх.
Това си беше чиста проба безразсъдство. Ами ако се заклещеше? Ако част от тунела беше пропаднала? Един от най-опасните видове водолазен спорт беше гмуркането в пещери, Само онези, които си играеха със смъртта, харесваха това занимание.
Но дори и те го правеха с кислородни бутилки.
Рейчъл стисна до болка ръба на скалната стена. Вуйчо й дойде при нея и хвана ръката й, сякаш да й вдъхне кураж.
Кат клечеше до отвора. Фенерчето й пронизваше тъмния тунел.
— Не го виждам.
Рейчъл стисна ръба още по-силно. Вуйчо й долови движението й.
— Той знае какво прави. Знае докъде му стигат възможностите.
„Знае ли наистина?“ През последните няколко часа Рейчъл беше доловила натегнатата като пружина възбуда у Грей. Тя я вълнуваше и плашеше едновременно. Грей не разсъждаваше като другите хора. Той се движеше по границите на здравия разум и разчиташе, че бързата му мисъл и рефлекси ще го измъкнат от трудните ситуации. Но и най-острият ум и най-бързите рефлекси няма да ти помогнат, ако се заклещиш в тесен скален тунел.
В слушалките й се чуха накъсани думи: — … мога… ясно… добре…
Беше Грей.
— Командире — високо каза Кат, — връзката се разпада — Чакай…
Кат погледна Рейчъл и Вигор. Тревогата й се виждаше ясно дори през маската.
— Така по-добре ли е? — попита Грей. Връзката сега беше значително по-стабилна.
— Да, командире.
— Не бях във водата. Наложи се да потопя отново глава. — В гласа му се долавяше силно вълнение. — Тунелът е къс — каза той. — Не завива никъде, изкачва се под малък ъгъл. Ако си поемете дълбоко дъх и ритате силно с плавници, ще изскочите право при мен.
— Какво откри? — попита Вигор.
— Каменни тунели. Изглеждат стабилни. Смятам да ги проуча.
— Идвам при теб — каза Рейчъл и задърпа закопчалките на жилетката си.
— Нека първо да проверя дали е безопасно.
Рейчъл смъкна кислородната си бутилка и жилетката и ги подпря в една пукнатина. Грей не беше единственият смелчага.
— Идвам.
— И аз — каза вуйчо й.
Рейчъл напълни с въздух дробовете си и откачи маркуча. После се стрелна към отвора на тунела и се вмъкна вътре. Беше тъмно като в рог. От бързане беше забравила да включи фенерчето си. Но след няколко бързи движения с плавниците напред се появи слаба светлина, само на три метра от нея. Тя зарита още по-бързо. Светлината се усили. Тунелът се разшири.
И само след секунди тя изскочи над повърхността в малък вир.
Грей я изгледа намръщено. Стоеше на каменния бряг, обикалящ кръглия басейн. Намираха се в кръгла камера. Пещера, дело на човешки ръце. Таванът беше издялан на стесняващи се кръгове, които създаваха впечатлението, че се намираш във вътрешността на малка стръмна пирамида.
Грей й протегна ръка и я издърпа на брега.
— Не трябваше да идваш.
— А ти не трябваше да тръгваш — възрази тя. Погледът и продължаваше да шари по каменните блокове около тях — Пък и щом това място е устояло на земетресението, съборило Александрийския фар, значи ще устои и на моите стъпки.
Или така поне се надяваше.
Миг по-късно и Вигор изскочи с плясък във вирчето.
Грей въздъхна. Досега трябваше да е опознал тези двамата достатъчно, за да не таи празни надежди, че ще стоят настрана.
Рейчъл смъкна маската си и свали качулката. Разтърси коса, после се наведе да издърпа монсеньора от водата.
Грей остана с маската си и потопи глава във вира. Радиото работеше най-добре във водна среда.
— Кат, остани на пост при изхода на тунела. Излезем ли от водата, връзката бързо ще се изгуби. Монк, ако възникне нещо непредвидено, предупреди Кат. Тя ще дойде да ни изведе.
Получи утвърдителни отговори и от двамата. Кат му се стори подразнена.
Монк изглеждаше доволен да си остане на мястото.
— Вървете, моля. На мен ми писна да лазя из разни гробници.
Грей се изправи и свали маската си. Въздухът беше изненадващо свеж, макар и със силна миризма на
