С отслабването на Майснеровото поле светът се върна към първоначалното си положение и натискът изчезна. Грей залитна крачка напред. Успя да спре, преди да е паднал в басейна. Пламъците във водата угасваха. Каквато и енергия да бе уловена в пирамидата, вече се беше изчерпала.
Никой не каза и дума.
Скупчиха се мълчаливо, водени от нуждата да са заедно, да усетят чисто физически присъствието на себеподобни.
Вигор се опомни пръв и посочи към тавана.
— Вижте.
Грей вдигна глава. Черната боя и звездите си бяха там, но странни букви грееха в огнен надпис пред купола.
???? ????? ???????, ???? ????? ????????
— Това е уликата — каза Рейчъл.
Буквите избледняваха пред очите им. Също като малката клада върху черната хематитова плоча в гробницата на свети Петър, и това откровение имаше кратък живот.
Грей се разбърза да извади подводната си камера. Трябваше да заснемат написаното.
Вигор го спря.
— Знам какво пише. На гръцки е.
— Можеш да го преведеш? Монсеньорът кимна.
— Не е трудно. Това е една фраза, която приписват на Платон. За това как ни въздействат звездите и че ние всъщност сме отражение на самите себе си. Тази фраза е поставила основите на астрологията и е крайъгълен камък на гностичните вярвания.
— И каква е фразата? — попита Грей.
— „Каквото е горе, такова е долу“.
Грей погледна звездния таван, после и отражението му във водата. Горе и долу. Същото, но изразено визуално.
— Но какво означава?
Рейчъл бавно вървеше покрай стената. После извика:
— Елате тук!
Грей чу плисък на вода.
Забързаха към нея. Рейчъл газеше към пирамидата.
— Внимавай — предупреди я Грей.
— Вижте — каза тя и посочи.
Грей заобиколи ъгъла на пирамидата и видя какво я е развълнувало толкова. На едната й стена, приблизително по средата, зееше отвор, квадрат със страна петнайсетина сантиметра. Пред него се виждаше едната от протегнатите ръце на Александър Велики, свита в юмрук. Рейчъл посегна към нея, но Грей я спря:
— Остави на мен.
Посегна да докосне ръката, доволен, че още е с водолазнате си ръкавици. Трошливата плът се усещаше като камък. Между стиснатите пръсти блещукаше парче злато.
Грей стисна зъби и отчупи един от пръстите, с което си спечели възмутено ахване от страна на Вигор.
Но това не можеше да се избегне.
Грей измъкна от свития юмрук златен ключ, дълъг около осем сантиметра, с дебели зъбци. Единият му край бе оформен като кръст. Беше изненадващо тежък.
— Ключ — промълви Кат.
— Но за коя ключалка? — попита Вигор. Грей отстъпи встрани.
— Ключалката е там, където трябва да отидем сега. — Очите му се вдигнаха към тавана, където буквите вече бяха изчезнали.
— Каквото е горе, такова е долу — повтори Вигор, забелязал накъде гледа.
— Но какво означава? — измърмори Грей и прибра ключа в чантичката на колана си. — Накъде ни насочва?
Рейчъл се беше дръпнала встрани. Обръщаше се бавно в кръг и оглеждаше помещението. Спря и закова поглед в Грей. Очите й светеха ярко. Този поглед вече му беше познат.
— Знам откъде да започнем.
В повдигнатата навигаторска каюта на хидрофойла Раул вдигна ципа на водолазния си костюм. Корабът беше собственост на Гилдията. Драконовият двор беше платил цяло състояние за него, но грешките днес бяха недопустими.
— Приближи ни в широка дъга, възможно най-близо, без да събудим подозрение — нареди той на капитана.
Две млади жени, едната черна, другата бяла, стояха от страни на капитана. Бяха по бански — техният еквивалент на камуфлажно облекло, — но в очите им светеше обещание за смъртоносна сила.
Без да каже нищо, капитанът завъртя кормилото и корабът пое под ъгъл встрани.
Раул обърна гръб на капитана и жените и тръгна към стълбата за долната палуба.
Мразеше да използва превозно средство, над което няма пълен контрол. Слезе по стълбата и отиде при отряда си от дванайсет мъже, които щяха да извършат гмуркането. Другите трима отговаряха за оръдията, умело вградени в носа и от двете страни на кърмата. Последният член на отряда му, доктор Алберто Менарди, си беше в каютата и се готвеше да разгадае тукашните гатанки.
Оставаше и нежеланата добавка към екипа му.
Жената.
Сейчан стоеше с разкопчан до пъпа водолазен костюм. Неопренът едва прикриваше гърдите й. Стоеше до кислородните си бутилки и водната си шейна. Миниатюрните едночленни шейни се задвижваха от по два пулсови двигателя. Плъзгаха се по вълните с главоломна скорост.
Азиатката вдигна очи към него. Раул се отвращаваше от смесената й кръв, но иначе жената му беше полезна. Погледът му се плъзна по голата й кожа. Две минути насаме с нея и от постоянната й пренебрежителна усмивчица и помен нямаше да остане.
Засега обаче се налагаше да я търпи.
Намираха се на територия на Гилдията.
Сейчан беше настояла да придружи нападателния отряд.
— Само ще наблюдавам и ще съветвам — беше измъркала. — Нищо повече.
Той обаче забеляза автоматичния харпун сред другите й водолазни принадлежности.
— Начало след три минути — каза Раул.
Щяха да напуснат хидрофойла, докато той бавно обръща покрай полуострова — просто туристи, решили да погледнат отблизо старата крепост. Оттам щяха да се придвижат на позиции с плуване. Хидрофойлът щеше да изчаква на разстояние, готов при необходимост да се намеси с оръдията. Сейчан дръпна ципа си догоре.
— Накарах радиста ни да заглушава от време на време сигнала им. Така че когато връзката им се разпадне напълно, да не изглежда толкова подозрително.
Раул кимна. От тая кучка имаше някаква полза все пак. Поне това трябваше дай признае.
Погледна за последно часовника си, вдигна ръка и нареди:
— По шейните.
Рейчъл бе коленичила на каменния под в тунела към гробницата на Александър и се трудеше трескаво,
