— „Н-е-б“ се превежда като „злато“. Грей възкликна изненадано.
— Значи златото е свързано със свещения камък и свещеното познание.
Вигор кимна.
— И всичко това е започнало в Египет.
— Къде свършва обаче? — попита Рейчъл, вперила поглед в картата. — Какво е скрито зад пясъчния часовник? Как ни насочва той към следващата ни цел?
Всички вдигнаха очи към пирамидалната гробница. Вигор поклати глава. Грей коленичи.
— Сега е мой ред с картата.
— Хрумнало ти е нещо? — попита Вигор.
— Не е нужно да се правиш на толкова изненадан.
Грей използваше тъпата страна на ножа си за линийка. Трябваше да го направи добре. С маркера в другата си ръка, той заговори, без да прекъсва работата си.
— Този голям бронзов пръст — каза той. — Виждате ли как е поставен в точния център на пещерата, под купола?
Рейчъл и вуйчо й погледнаха към гробницата. Водата се беше успокоила напълно и гладката й повърхност слабо блещукаше. Извитият звезден пейзаж на тавана отново се отразяваше във водата и създаваше илюзия за обсипана със звезди сфера.
— Пръстът е разположен като оста север — юг на сферичния мираж. Оста, около която се върти светът. А сега вижте картата. Коя точка е в центъра на пясъчния часовник?
Рейчъл се наведе по-близо и прочете надписа.
— Остров Родос — каза тя. — Откъдето е дошъл пръстът, Грей се усмихна на почудата в гласа й. Заради разкритието ли беше, или защото той се беше сетил?
— Мисля, че от нас се очаква да намерим оста през пясъчния часовник — каза той. Взе отново маркера и начерта линия, която разполовяваше часовника вертикално. — Бронзовият пръст сочи към северния полюс. — Той премести леко ножа, за да продължи линията на север.
Маркерът спря върху един добре познат и значим град.
— Рим — каза Рейчъл.
— Фактът, че цялата тази геометрия сочи обратно към Рим, не може да е случаен. Сигурно там трябва да идем сега. Но къде в Рим? Във Ватикана ли?
Рейчъл беше сбърчила чело.
— Според мен си прав и едновременно с това грешиш — каза Вигор. — Мога ли да използвам ножа ти?
Грей му го подаде, доволен да предаде щафетата на мон-сеньора.
Вигор си поигра с ръба на ножа по картата.
— Хмм… два триъгълника. — И почука по рисунката на пясъчния часовник.
— Тоест?
Вигор поклати глава, без да вдига поглед.
— Прав беше, че линията води към Рим. Но не там трябва да отидем.
— Откъде знаеш?
— Спомнете си за многото пластове на гатанките, с които си имаме работа. Трябва да се вгледаме по- надълбоко.
— Докъде?
Вигор прокара пръст покрай ръба на ножа и продължи линията отвъд Рим.
— Рим е бил само първата стъпка. — Той продължи въображаемата линия още по на север, във Франция. Спря при една точка малко на север от Марсилия.
Кимна и се усмихна.
— Умно.
— Какво?
Вигор му върна ножа и почука с пръст по новата точка.
— Авиньон. Рейчъл ахна.
Грей не виждаше какво толкова я е развълнувало. Обърканото му изражение очевидно го издаде. Рейчъл се обърна към него.
— Именно Авиньон е бил седалището на папството в изгнание в началото на четиринайсети век. Почти цял век папският престол е бил там.
— Вторият център на папската власт — подчерта Вигор, — Първо Рим, после Франция. Два триъгълника, два символа на власт и знание.
— Но как можем да сме сигурни? — попита Грей. — Може би всичко това е само плод на въображението ни?
— Спомни си, че вече определихме датата, когато са заложени указанията, а именно — когато папството е напуснало Рим — каза Вигор. — Първото десетилетие на четиринайсети век.
Грей кимна, но още не беше напълно убеден.
— И тези изобретателни алхимици са ни оставили още един пласт в гатанката, за да ни помогнат да определим със сигурност мястото. — Вигор посочи фигурата върху картата. — Кога според теб е бил изобретен първият пясъчен часовник?
Грей поклати глава.
— Предполагам, че е поне преди две хиляди години… или още по-рано.
— Колкото и да е странно, пясъчният часовник е изобретен по времето, когато са се появили и първите механични часовници. Само преди седемстотин години.
Грей пресметна наум.
— Тоест пак в началото на четиринайсети век.
— И определя времето, както се полага на един пясъчен часовник, насочвайки ни назад към началото на френския папски период.
Сърцето на Грей затупка по-бързо. Вече знаеха къде трябва да отидат. Заедно със златния ключ. В Авиньон, френския Ватикан. Долови същото вълнение у Рейчъл и вуйчо й.
— Давайте да се махаме оттук — каза Грей и бързо ги поведе през тунела към първия вир.
— Ами гробницата? — попита Вигор.
— Съобщението за откритието ще трябва да почака. Ако Драконовият двор се добере дотук, ще открият, че вече са закъснели.
Щом стигна до вира, Грей коленичи, нахлузи маската си и потопи глава във водата, за да съобщи на другите добрата новина.
И щом главата му се озова под водата, радиото му оживя, със силен и дразнещ статичен шум.
— Кат… Монк… чувате ли ме?
Отговор нямаше. Грей си спомни думите на Кат за някакъв проблем с връзката. Заслуша се. Сърцето му се разблъска още по-силно.
По дяволите!
Извади глава от водата.
Шумът не беше статичен. Заглушаваха ги.
— Какво? — попита Рейчъл.
— Драконовият двор. Вече са тук.
КРЪВ ВЪВ ВОДАТА
Кат се полюшваше, тласкана от леките вълни.
