водорасли и сол. Сигурно имаше пукнатини към повърхността.
— Гробна могила — каза Вигор; той също бе смъкнал маската си и оглеждаше каменния таван. — По етруски модел.
Два тунела извеждаха от камерата под ъгъл. Грей нямаше търпение да ги огледа. Единият беше по- висок, но и по-тесен, колкото да се промуши човек, и то едва-едва. Другият беше нисък и трябваше да се приведеш, за да влезеш, но пък беше по-широк. Вигор плъзна ръка по блоковете на едната стена.
— Варовик. Издялан и припаснат съвсем точно. Пипнете обаче… блоковете са скрепени с олово. — Обърна се към Грей. — Според историческите данни по същия начин е бил построен и Александрийският фар.
Рейчъл продължаваше да се оглежда.
— Това може да било част от фара, нещо като подземен етаж или мазе.
Вигор се отправи към по-близкия тунел, по-ниския от двата.
— Да видим накъде води. Грей го спря.
— Аз ще вляза пръв.
Монсеньорът кимна, донякъде извинително.
— Разбира се.
Грей се приведе, насочи фенерчето си и каза:
— Засега пестете батериите. Не знаем колко дълго ще останем тук.
Пристъпи напред, изгърбен под ниския таван. Болка го прободе в гърба, спомен от нараняванията му в Милано. Чувстваше се като старец.
Застина.
По дяволите.
Вигор се блъсна в него.
— Назад, назад, назад… — почти викна Грей.
— Какво? — попита Вигор, но се подчини. Грей се върна в камерата с вирчето. Рейчъл го изгледа странно.
— Какво има?
— Чували ли сте историята за мъжа, който трябвало да избира между две врати — зад едната имало тигър, зад другата имало жена?
Рейчъл и Вигор кимнаха.
— Може и да греша, но мисля, че сме изправени пред същия избор. Две врати. — Грей посочи тунелите. — Спомнете си гатанката на Сфинкса, за етапите на човешкия живот Пълзешком на четири крака, изправен на два и приведен над бастуна. Дотук стигнахме пълзешком. — Точно за това си беше помислил на влизане в тунела.
— А сега пред нас има два пътя — продължи той. — Един където можеш да ходиш изправен, и друг, който изисква да се приведеш. Както казах, може и да греша, но предпочитам първо да тръгнем по другия тунел. Този, в който ходиш изправен — втория етап от човешкия живот.
Вигор изгледа тунела, в който преди малко бяха навлезли на няколко крачки. Като професионален археолог, той със сигурност знаеше всичко за залаганите в гробници капани. Кимна.
— Няма причина да прибързваме.
— Така е. — Грей заобиколи вирчето и тръгна към другия тунел.
Така беше затаил дъх, че чак след десет крачки се сети да вдиша.
Тук въздухът беше малко по-спарен. Тунелът сигурно водеше навътре в полуострова. Грей почти усещаше тежестта на крепостта над себе си.
Проходът извиваше, но скоро лъчът на фенерчето огря края му. Там, изглежда, се откриваше широко пространство. Светлината от фенерчето се отрази в нещо.
Грей продължи по-бавно.
Другите се скупчиха зад него.
— Какво виждаш? — попита Рейчъл от края на редицата.
— Невероятно!
На монитора на подводната камера Монк гледаше как Кат успокоява раздразнението си при входа на тунела. Беше напълно неподвижна, рееше се с цената на минимални усилия, за да пести енергия. Докато той я наблюдаваше тайно, тя помръдна съвсем леко, изпълнявайки движенията на подводно тай-чи. Изпъна крак и движението подчерта дългата извивка на тялото й.
Монк прокара пръст по екрана на монитора.
Съвършена извивка.
Съвършена.
Поклати глава и се обърна. Какво си въобразяваше?
Плъзна поглед по плоската синя шир. Беше с поляризирани очила, но дори и те не го спасяваха от безмилостния обеден блясък.
И от горещината…
Дори и на сянка сигурно удряше четирийсет градуса. Сухият му водолазен костюм щеше да го умори. Беше смъкнал ципа и горната част на костюма, така че гърдите му бяха голи. Само че всичката пот, изглежда, се беше стекла при чатала му.
А сега му се и пикаеше.
Май беше прекалил с диетичната кола.
Някакво движение привлече погледа му. Откъм далечния край на полуострова. Голям кораб с издължена форма, тъмносин. Десет метра палуба. Монк плъзна поглед по очертанията му. Не беше обикновен кораб. Хидрофойл — кораб с подводни криле. Стрелкаше се над водата, едва забележимо издигнат над порещите морската повърхност плъзгачи. Летеше необезпокоявано над малките вълни, приплъзваше се като шейна на лед.
Бърз беше, мамка му.
Хидрофойлът заобиколи полуострова и се отправи към Източния пристан. Много малък беше за туристически. По-скоро частната яхта на някой арабски богаташ. Монк вдигна бинокъла и огледа кораба. Дори не успя да го засече в първия миг, толкова бързо се движеше.
На кърмата се виждаха две момичета по бански. Нищо общо с арабската скромност и разните му там чаршафи, с които увиваха жените си. Монк вече беше огледал няколко от другите яхти в границите на пристанището и ги бе подредил върху мислената си шахматна дъска. На една минияхта се вихреше купон и се лееше шампанско. На друга — с голяма кабина — се кипреше възрастна двойка, мъж и жена, печаха се на слънце по голи задници.
— Монк — повика го Кат по радиото.
Той носеше слушалки, свързани към подводния предавател.
— Какво има, Кат?
— Приемам пулсиращ статичен шум по радиото. От теб ли е? Той свали бинокъла.
— Не. Ще пусна една диагностика на предавателя. Може би улавяш сигнала на сонар за засичане на рибни пасажи.
— Прието.
Монк хвърли поглед към хидрофойла. Той забавяше и газеше малко по-дълбоко. Стигнал беше до отсрещния край на пристанището.
Добре.
Монк фиксира кея, където беше пристанал хидрофойлът, и го подреди при другите яхти в главата си, още една фигурка върху шахматната дъска. После насочи вниманието си към предавателя. Завъртя копчето за контрол на амплитудата и си спечели вой в ухото, после настрои отново канала.
— Сега как е?
— По-добре — отговори Кат. — Вече почти изчезна. Монк поклати глава. „Никак не го обичам това оборудване под наем…“ — Кажи ми, ако се появи отново.
