Частният „Гълфстрийм IV“ получи разрешение за кацане. Сейчан слушаше разговора на пилотите през отворената врата на кабината. Седеше на мястото най-близко до вратата. Слънцето напичаше през прозореца вдясно от нея.
Едър силует се приближи отляво.
Раул.
Тя продължи да гледа през прозореца. Самолетът накло-ни криле над виолетово-синьото Средиземно море и заходи към пистата.
— Какви са новините от свръзката ти на земята? — попита я Раул ядно.
Сигурно я беше видял да използва бордния телефон. Сейчан погали драконовата фигурка на медальона си.
— Още са във водата. Ако имаш късмет, може и да решат гатанката вместо теб.
— Не са ни притрябвали — можем и сами. — Раул се върна при хората си, отряд от шестнайсет души, включително главният експерт на Двора.
Сейчан вече се беше срещала с прехваления им ватикански библиофил доктор Алберто Менарди, кльощав среброкос мъж с надупчено от пъпки лице, дебели устни и малки очи. Той седеше в дъното на самолета и страдаше мълчаливо заради счупения си нос. Сейчан имаше пълно досие за него. Връзките му с една определена сицилианска престъпна организация бяха отдавнашни и сериозни. Изглежда, дори Ватиканът не можеше да опази градината си от тези плевели. От друга страна, не можеше да отрече острия ум на свещеника. Коефициентът му на интелигентност беше с три точки над този на Айнщайн.
Именно доктор Алберто Менарди преди петнайсет години беше разгадал с помощта на колекцията от гностически текстове, притежавани от Драконовия двор, способността на електромагнетизма да отключва енергията на тези свръхпроводими метали. Пак той беше съгласувал и надзиравал изследователските проекти в Лозана и бе изпробвал въздействието на металите върху животни, растения и минерали. А и Кой би обърнал внимание на някой и друг изчезнал швейцарски планинар? Тези последни експерименти биха обърнали стомаха и на най-безскрупулните нацистки учени.
Доктор Менарди имаше и обезпокоителна страст към млади момичета.
Не за секс обаче.
За друг вид забавления.
Беше виждала няколко снимки и й се искаше да не беше. Ако Гилдията не я беше инструктирала да го елиминира, щеше да го направи на своя глава.
Самолетът се снижи за кацане.
Някъде долу екипът на Сигма се трудеше ли, трудеше.
Те не представляваха заплаха.
Щеше да е лесно като стрелба по неподвижни мишени.
ЗАГАДКАТА НА СФИНКСА
— Спомнете си онази проклета риба — обади се Монк по радиото от лодката над тях.
Четири метра по-надолу Грей се намръщи към подскачащия кил на лодката. През последните пет минути бяха отхвърляли различни варианти. Може би сфинксът седеше върху входа на тунел. Само че как щяха да преместят един тон камък? Обсъдиха и левитация посредством амалгамата, като при гробницата на свети Петър. Грей имаше една епруветка с пудрата, останала му от тестовете с костите от Милано. Но да я активират щеше да им е необходимо електричество… а това не беше добра идея, когато си на метри под водата.
— За каква риба говориш, Монк? — попита Грей. Тук долу беше видял достатъчно риби, за да го отвратят до живот от морските блюда.
— Онази от първата загадка — отговори Монк. — Сещаш се. Нарисуваната риба в катакомбите.
— Какво по-точно?
— Виждам ви — и вас и статуята — с подводната камера. Сфинксът гледа право към крепостта.
Грей сведе поглед към статуята. Тук, където видимостта не надхвърляше пет метра, беше трудно да обхванеш цялостната картина. Перспективата на Монк беше по-добра. А и точно това умееше той — да вижда цялото зад подробностите.
— Катакомбите… — измърмори Грей, разбрал накъде бие колегата му.
„Нима е толкова лесно?“ — Спомняте ли си — продължи Монк, — че тръгнахме в посоката, накъдето гледаше онази риба, за да намерим следващата подсказка? Може би сфинксът гледа към отвора на тунела.
— Монк може и да е прав — каза Вигор. — Тези указания са заложени в началото на четиринайсети век. Редно е да погледнем на проблема от перспективата на онова време, време на ниски технологии. Тогава не са имали водолазни екипировки. Но са имали компаси. Сфинксът може да е просто магнитен километричен камък. Намираш го с помощта на компаса. Гмурваш се колкото да видиш накъде гледа и поемаш към сушата.
— Има само един начин да разберем — каза Грей. — Монк, ти оставаш тук с лодката, докато ние проверим. Тръгваме с плуване към брега.
Оттласна се от статуята и изчака да се отдалечи достатъчно, така че магнитната статуя да не влияе на показанията на компаса.
— Добре, да видим къде ще ни заведе.
Заплува. Другите го последваха. Държаха се близо един до друг.
Брегът не беше далеч и в този участък се издигаше стръмно от морските води. Песъчливото дъно свърши внезапно пред отрупани каменни блокове. Издялани от човешка ръка.
— Сигурно някога са били част от Александрийския фар — каза Вигор.
Миди и анемонии бяха превзели района и го бяха превърнали в риф. Раци щапукаха и миниатюрни рибки се стрелкаха на ята.
— Трябва да се разделим — каза Кат. — Да претърсим учас-тъка.
— Не. — Грей интуитивно разбираше какво трябва да се направи. — Същото е като с магнитния сфинкс, скрит сред другите сфинксове. — Отблъсна се от дъното и се издигна нагоре покрай чудатите извивки на рифа. Държеше едната си ръка пред себе си и не отделяше очи от компаса.
Не му отне много време.
На минаване покрай един от блоковете видя стрелката на компаса да се завърта. Намираше се само на четири метра от повърхността. Предната страна на каменния блок беше около два квадратни метра.
— Тук — каза той.
Другите се приближиха до него. Кат извади нож и почна да стърже полепналите по камъка слоеве от морски животинки.
— Отново хематит. Но по-слабо намагнитизиран. Никога не би го забелязал, ако не го търсиш.
— Монк — каза Грей.
— Да, шефе.
— Докарай лодката тук и пусни котва.
— Тръгвам.
Грей огледа ръбовете на блока. Беше циментиран за съседите си — горе, долу и от двете страни — със спойка от корали, пясък и плътно покритие от молюски с грапави черупки.
— Всеки да си избере по една страна и да започне да разчиства ръбовете — нареди той. Представи си хематитовата плоча под гробницата на свети Петър — беше покривала вход към таен тунел. Беше сигурен, че са на прав път.
За разнообразие.
