— Човекът — отговори до него Кат. — Лази на четири крака, преди да проходи, после ходи на два, а в старостта си се подпира с бастун.
Вигор продължи:
— Едип разгадал гатанката и Сфинксът се хвърлил от една склала и умрял.
— Паднал е отвисоко — каза Грей. — Също като тези сфинксове тук.
Оттласна се от каменната статуя и заплува напред. Имаха си своя гатанка за разгадаване. След още десет минути мълчаливо претърсване стигнаха до каменистия бряг. Грей беше минал покрай група срутени огромни блокове, но не беше видял нито проход, нито отвор, нито някакво указание.
— Връщаме се — нареди той.
Преместиха се встрани по протежение на брега и поеха обратно към лодката.
— Всичко наред ли е при теб, Монк? — попита Грей.
— Пека си се на слънчицето и хващам тен, шефе.
— Гледай слънцезащитното ти масло да е с висок фактор, поне трийсет. Ние ще се позабавим тук долу.
— Ясно, капитане.
Продължиха така още четиридесет минути, напред и назад между лодката и брега. Грей попадна на ръждясалия корпус на някакъв потънал кораб, на още огромни каменни блокове, дори на парче от обелиск с някакъв надпис. Риби с разноцветни окраски танцуваха около тях.
Той провери скалата за въздуха. Оставаше му половин бутилка.
— Как сте с въздуха? — попита другите.
След като сравниха показанията си, решиха да останат под вода още двайсет минути. Щяха да починат половин час и после пак да се гмурнат.
Грей плуваше почти механично. Продължаваше да го гложди чувството, че са пропуснали нещо важно, нещо много важно. Ами ако Драконовият двор беше взел някакъв предмет от пещерата, друго някакво указание? Раздвижи крака по-бързо. Трябваше да се освободи от този страх. Трябваше да действа все едно с Драконовия двор имат една и съща информация и равен старт.
Тишината започна да го потиска.
— Нещо просто не е наред — измърмори той. Системата за свръзка предаде гласа му към останалите.
— Намери ли нещо? — попита Кат и призрачната й фигура се придвижи по-близо.
— Не. И точно там е проблемът. Колкото по-дълго стоя тук долу, толкова повече се засилва убеждението ми, че грешим.
— Съжалявам — каза Рейчъл отчаяно. — Май не трябваше да настоявам…
— Не. — Грей си спомни тревогата й горе. Идеше му сам да се изрита, задето е налял масло в огъня на притесненията й. — Рейчъл, мисля, че ти правилно уцели мястото, където да търсим. Проблемът е в моя план. Цялото това претърсване квадрант по квадрант. Нещо не му е наред, и толкова.
— Какво имаш предвид? — попита Кат. — Може и да ни отнеме известно време, но ще покрием целия район.
Именно. Кат го каза добре. Той не беше човек на систематичните, бавни методи. Макар някои проблеми да се разрешаваха най-добре по този начин, тази загадка не беше от тях.
— Пропуснали сме нещо — каза той. — Сигурен съм. Разбрахме накъде сочи картата в гробницата и долетяхме тук. Прегледахме каквото можахме от архивите, книгите и файловете, за да разрешим загадка, над която историците неуспешно си блъскат главите от хиляда години. Кои сме ние, че да я разрешим за един ден?
— Какво искаш да направим, Грей? — попита Кат. Грей спря.
— Ще се върнем в първото квадратче. Основахме търсенето си на информация, която е достъпна за всички. Единственото ни предимство пред безбройните търсачи на съкровища от последните столетия е онова, което открихме под гробницата на свети Петър. И сме пропуснали нещо там.
„Или е било откраднато“, помисли си. Но не изрече на глас тази си тревога.
— Може би не сме пропуснали улика в гробницата — каза Вигор. — А просто не сме се вгледали достатъчно надълбоко. Спомнете си катакомбите. Гатанките там бяха многопластови. Възможно ли е и тази да има други пластове?
Отвърна му мълчание… докато един от тях най-неочаквано не разгада всичко.
— Онази проклета пламтяща звезда — изруга Монк. — Тя не сочеше само към град Александрия… а и надолу, към самата хематитова плоча.
Грей имаше чувството, че изведнъж са го ударили между очите. До такава степен се бяха фокусирали върху вдълбаната в плочата карта, пламтящата звезда и така нататък, че бяха пропуснали необичайния материал, върху който беше изобразено всичко това.
— Хематит — каза Кат.
— Какво знаеш за него? — попита Грей; разчиташе на професионалните й познания по геология.
— Хематитът е железен окис. Големи залежи са открити из цяла Европа. Съставен е предимно от желязо, но понякога съдържа и немалки количества иридий и титан.
— Иридий? — повтори Рейчъл. — Това нали е един от елементите в амалгамата. В костите на влъхвите.
— Да — отговори Кат и дори връзката от разстояние не скри внезапното напрежение в гласа й. — Но мисля, че не това е важното.
— А какво? — попита Грей.
— Съжалявам, капитане. Трябваше да се сетя по-рано. Желязото в хематита често е слабо магнетизирано, не толкова, колкото при магнетита, но понякога се използва вместо него.
Грей разбра какво се крие зад думите й. Първата гробница също беше отворена посредством магнетизъм.
— Значи звездата не е сочела само към Александрия, а и към намагнитизиран камък, нещо, което ние трябва да намерим.
— И какво са правели древните с магнетита? — попита Ви-гор с растящо вълнение в гласа.
Грей знаеше отговора.
— Правели са компаси! — Напомпа въздух в жилетката са и се понесе към повърхността. — Всички горе!
Само след няколко минути вече сваляха кислородните бутилки, жилетките и коланите с тежести. Рейчъл се настани зад кормилото — приятно й беше отново да седне. Натисна бутона за изтегляне на котвата. Чу се звукът от навиването на веригата.
— И карай бавно — каза Грей. Беше заел пост до рамото й.
— Аз съм „за“ — обади се Монк.
— Аз ще наблюдавам компаса — продължи Грей. — Ти карай много бавно покрай крепостта. Помръдне ли стрелката на компаса, пускаме котва и търсим отдолу.
Рейчъл кимна. Молеше се какъвто и намагнитизиран камък да лежи долу, излъчването му да е достатъчно силно, за да го улови компасът на лодката.
След като котвата се намота докрай, Рейчъл отвори минимално дросела, колкото да се завъртят витлата. Движението напред беше едва доловимо.
— Така е добре — прошепна Грей.
И се плъзнаха напред. Слънцето бавно се издигаше в небето. Вдигнаха гюрука на лодката с надеждата сянката му да ги спаси поне малко от обедната жега. Монк лежеше на пейката до левия борд и тихо похъркваше. Никой не говореше.
Тревогата на Рейчъл растеше с всяко бавно завъртане на витлата.
— Ами ако камъкът не е тук? — прошепна тя на Грей, който стоеше на пост до компаса. — Ако е вътре в крепостта?
— Значи ще го потърсим и там — каза той и вдигна очи към каменната цитадела. — Но все още смятам,
