че си права за тайния вход. Хематитовата плоча закриваше таен тунел, извеждащ от пещерата под гробницата до речния тунел. Вода. Може би това е друг пласт от гатанката.
— Или пък търсим под вола теле — обади се Кат. — Разпъваме гатанката в посоката, която ни е нужна.
При кърмата Вигор разтриваше прасеца си — сигурно беше разтегнал някой мускул при плуването.
— Според мен основният въпрос къде може да се намира този камък — на суша или във вода — зависи от това кога алхимиците са скрили уликата. Ние решихме, че уликите са били скрити приблизително през тринайсети век, може би малко по-рано или по-късно, но така или иначе това е критичната епоха на конфликти между гностицизма и ортодоксалната философия. Така че кога са скрили алхимиците уликата — преди или след като Александрийският фар се е сринал през 1303 — та?
Никой не му отговори.
Но след няколко минути стрелката на компаса потрепна видимо.
— Задръж! — изсъска Грей.
Стрелката се стабилизира отново. Кат и Вигор погледнаха към тях.
Грей сложи ръка върху рамото на Рейчъл.
— Малко назад.
Рейчъл изключи от скорост. Вече нищо не ги тласкаше напред и вълните бавно ги преместиха назад.
Стрелката се раздвижи отново, в дъга от четвърт оборот.
— Пусни котвата — нареди Грей.
Затаила дъх, Рейчъл натисна освобождаващия бутон.
— Долу има нещо — каза Грей.
Всички едновременно посегнаха към нови кислородни бутилки.
Монк се сепна от дрямката си, седна и сънено попита:
— Какво става?
— Май пак ще останеш на вахта — каза Грей. — Освен ако не предпочиташ да се топнеш малко?
Монк се навъси красноречиво.
След малко четиримата влязоха във водата.
Рейчъл изпусна въздуха от жилетката си и потъна под повърхността.
Гласът на Грей стигна до нея по радиото:
— Наблюдавайте компасите на китките си. Те ще ни заведат при аномалията.
Рейчъл наблюдаваше компаса си. Водата тук беше сравнително плитка. По-малко от десет метра. Бързо стигна до песъчливото дъно. Другите се спуснаха около нея като кръжащи птици.
— Няма нищо — каза Кат. Дъното беше равно и еднообразно.
Рейчъл заби поглед в компаса си. Отблъсна се няколко крачки встрани, после се върна обратно.
— Аномалията е точно тук.
Грей се спусна досами дъното и прокара китка на сантиметри от него.
— Права е.
Посегна към другата си китка и извади ножа от канията. Разрови с острието му мекия пясък. Ножът се забиваше до дръжката. Водата бързо се размъти.
При седмия удар дръжката в ръката му разтресе, а острието потъна само на няколко сантиметра.
— Открих нещо — каза Грей.
Прибра ножа и започна да разравя пясъка с ръце. Водата се размъти съвсем и Рейчъл го изгуби от поглед.
После го чу да възкликва.
Рейчъл са приближи. Грей се оттласна назад. Разровеният пясък постепенно се утаи.
От пясъка стърчеше тъмен човешки бюст.
— Мисля, че това е магнетит — каза Кат; оглеждаше камъка, от който беше направена скулптурата. Прокара компаса на китката си над бюста. Иглата се разигра. — Магнит.
Рейчъл се придвижи по-близо, разглеждаше лицето. Чертите не можеха да се сбъркат. Вече няколко пъти днес беше виждала същото лице.
Грей също го позна.
— Още един сфинкс.
Трябваха му десет минути да разчисти раменете и горната част на торса, за да стигне до лъвската половина. Нямаше съмнение, че е един от сфинксовете, пръснати по морското дъно.
— Скрили са го на видно място — каза Вигор. — Това като че ли отговаря на въпроса кога алхимиците са скрили съкровището си тук.
— След като фарът се е сринал — каза Грей.
— Именно.
Кръжаха край магнитния сфинкс и чакаха пясъкът да се слегне.
Вигор продължи:
— Това древно общество на магове трябва да е знаело местоположението на Александровата гробница, след като Септимий Север я е скрил през трети век. Оставили са я непокътната, като един вид трезор за най-ценните свитъци от изгубената библиотека. После земетресението от 1303 — та, изглежда, не само е срутило фара, но е изложило на риск и гробницата. И те са се възползвали от възможността да скрият още неща тук долу, използвали са хаоса след земетресението да заложат следващата си улика, да я заровят и да оставят на времето да я скрие окончателно.
— Ако си прав — каза Грей, — това ни дава точната дата, когато са били заложени податките. Спомнете си, че вече определихме приблизителното време — тринайсети век. Сгрешили сме само с няколко години. Станало е през 1303 — та. Първото десетилетие на четиринайсети век.
— Хммм… — Вигор се приближи до статуята.
— Какво?
— Чудя се. През същото това десетилетие законното папство е било прогонено от Рим и се е преместило във Франция. Антипапите са управлявали Рим през следващото столетие.
— И?
— По подобен начин костите на влъхвите са били преместени от Италия в Германия през 1162 — ра — друг период, в който истинският папа е бил прогонен от Рим и на папския престол е седял антипапа.
Грей проследи посоката на мислите му.
— Значи онези алхимици са си криели нещата всеки път, когато папството е било изложено на риск.
— Така излиза. Което пък навежда на мисълта, че обществото им е било свързано по някакъв начин с папската институция. Може би в онези неспокойни времена алхимиците наистина са се присъединили към християните гностици, християни, които са били отворени към търсенето на тайно познание — с други думи, християните на Тома.
— И това тайно общество се е сляло с ортодоксалната църква? Вигор кимна към размътената вода.
— Когато официалната църква е била заплашена, същото се е отнасяло и за тайната църква. Така че са взели предпазни мерки. Първо са преместили костите на сигурно място в Германия, още през дванайсети век. После, през трудните години на изгнаничество, са скрили истинското сърце на своето познание.
— Дори това да е вярно, как ни помага да намерим гробницата на Александър? — попита Кат.
— Точно както указанията, водещи към гробницата на свети Петър, бяха скрити в католическите писания, отпратките тук може да са свързани с митологията на Александър, Вигор прокара пръст по лицето на статуята. — Защо иначе ще отбелязват портата със сфинкс?
— Гръцките майстори на гатанките — измърмори Грей.
— И чудовищата те убивали веднага, ако не им отговориш правилно — напомни им Вигор. — Може би изборът на символ е също и предупреждение.
