всичко. Това достатъчно ясно ли е?
— Да, сър.
— Добре. Но нека кажа също, че ако възникне възможност жената да бъде заловена — толкова по- добре. Без обаче да се поемат излишни рискове.
Раул зададе въпрос, който отдавна го глождеше. Досега не го беше задавал. Беше се научил, че е най- добре да не любопитства и да се подчинява безпрекословно. Въпреки това сега го зададе.
— Защо е толкова важна?
— Драконовата кръв тече гъста във вените й. Чак до хабсбургските ни корени. Тя всъщност беше избрана за теб, Раул. За партньорка. Дворът смята такава кръвна връзка за много ценна.
Раул изправи гръб. Досега му беше отказвано поколение. Малкото жени, прихванали от него, бяха принуждавани да абортират или биваха убивани. Забранено беше кралската кръвна линия да се замърсява, като се създават деца с кръв от простолюдието.
— Надявам се тази информация да насочи мислите ти към възможност да опазиш живота й. Но както казах, дори и от кръвта й можем да се откажем, ако обратното заплашва мисията. Разбрано?
— Да, сър. — Раул откри, че е останал без дъх. Пак си представи как я притиска до себе си, притиснал ножа в гърлото й. Миризмата на страха й. От нея определено би излязла добра баронеса… а ако не това, то поне отлична кобила за разплод. Драконовият двор държеше няколко такива жени, скрити на различни места из целия континент, затворени и държани живи с единствената цел да раждат деца.
Надърви се само при мисълта за такава възможност.
— В Александрия всичко е уредено — завърши Императорът. — Играта приближава към края си. Вземи онова, което ни трябва. И убий всички, които ти се изпречат на пътя.
Раул кимна, макар че Императорът не можеше да го види. Представяше си чернокосата кучка… и какво щеше да направи с нея.
Рейчъл стоеше зад кормилото на моторницата с едно коляно на седалката зад себе си за опора. След като подминаха шамандурата, даде газ и полетя през залива. Лодката се плъзгаше по огледалото на водата и само от време на време подекачаше, пресякла дирята на друга моторница.
Вятърът брулеше косата й. Водни пръски охлаждаха лицето й. Слънчевата светлина се отразяваше ярко в сапфиреносините води на Средиземно море. Всичките й сетива звънтяха в хармония.
Точно това й трябваше след полета и часовете пред компютъра. Бяха кацнали преди четиридесет минути. Минаха за нула време през митницата благодарение на Монк и неговите благодетели, а лодката и екипировката вече ги чакаха на пристана.
Рейчъл погледна назад.
Александрия се издигаше от дъгата на синия залив, модерен град с високи жилищни сгради и хотели. Палми растяха нагъсто в парковата зона, разделяща града от морето. Почти нямаше следи от древното минало на града. Дори и Александрийската библиотека, изгубена преди векове, се беше възродила наново под формата на огромен комплекс от стъкло, стомана, бетон, декоративни езерца и минирелсова железница.
Тук обаче, във водата, част от миналото оживяваше. Стари дървени рибарски лодки кръстосваха залива, боядисани в ярки цветове като скъпоценни камъни — рубиненочервено, сапфиреносиньо, смарагдовозелено. Някои бяха вдигнали платна — с четвъртита форма, а посоката им се определяше с помощта на две гребла, също като в Древен Египет.
А напред се издигаше цитадела, сякаш излязла от Средновековието — крепостта на Каит Бей. Увенчаваше тясна ивица суша, разделяща залива на две половини. Издигнат път с каменна настилка свързваше крепостта със сушата. Покрай него рибари с дълги прътове в ръце си почиваха и си подвикваха, както сигурно го бяха правили и техните прадеди преди векове.
Рейчъл плъзна поглед по крепостта. Изградена изцяло от бял камък, тя се открояваше ярко на фона на наситено сините води. Основната цитадела се издигаше върху каменни основи с височина седем метра. Високите стени се охраняваха от четири кули и заобикаляха една централна, по-висока кула. Над вътрешната крепост се издигаше знаме с египетските цветове — червено, бяло и черно, заедно със златния орел на Саладин.
Рейчъл примижа и си представи какво се е издигало някога върху тези основи — високият колкото четиридесететажна сграда Александрийски фар, построен на пластове като сватбена торта, украсен с гигантска статуя на Посейдон и с огромен мангал на върха, от който се издигали пламъци и дим.
Нищо не беше останало от това чудо на древния свят, освен може би няколко варовикови блока, вградени в сегашната цитадела. Френски археолози бяха открили срутени блокове на дъното на Източния пристан, заедно със седемметрова отломка от статуя, вероятно статуята на Посейдон. Само това беше останало от Александрийския фар след земетресението, разтърсило района.
Или не? Дали нямаше и друго съкровище, съкровище още по-древно, скрито под основите на крепостта?
Изгубената гробница на Александър Велики?
Това бяха дошли да открият.
Зад нея другите се бяха събрали около купа водолазна екипировка, проверяваха кислородните бутилки, регулаторите и коланите с тежести.
— Наистина ли ни трябва всичко това? — попита Грей и взе една водолазна маска. — Плътни непромокаеми костюми и всичките тези специални, джаджи за глава?
— Всичкото ще ви трябва, да — каза Вигор. Вуйчо й беше опитен водолаз, нали беше археолог от Средиземноморието, нямаше как иначе. Много от най-вълнуващите находки в района бяха открити именно под вода, включително и тук, в Александрия, където наскоро беше открит изгубеният дворец на Клеопатра, потънал под вълните на същия този залив.
Но си имаше причина тези подводни съкровища да останат скрити толкова дълго.
Вуйчо й обясни:
— Замърсяването тук, в Източния пристан, и изливащи-те се отходни води правят залива опасен за изследователите, освен ако не са подходящо екипирани. Египетското министерство на туризма обяви плановете си да отвори тук морски археологически парк, обслужван от лодки със стъклени дъна. Някои безскрупулни туроператори вече предлагат водолазни обиколки. Но има съвсем реална опасност от токсини на тежки метали и тиф, ако влезеш без съответната защита.
— Супер — измърмори Монк, стисна зъби и провеси глава през борда като куче през прозореца на кола. — Ако не се удавя, ще прихвана някоя гадна болест, от която ще ми окапе месото. Не случайно си избрах специалните армейски сили, а не военноморските или авиацията. Твърдата земя под краката ти си е друго.
— Можеш да останеш в лодката — каза Кат. Монк й се облещи.
Ако искаха да открият някакъв подводен тунел към тайна съкровищница под крепостта, трябваше да участват всички. А и всички бяха опитни водолази. Щяха да се гмуркат на смени, като един почива в лодката и я пази.
Монк беше настоял да поеме първата смяна.
Рейчъл насочи лодката покрай източната страна на полуострова. Цитаделата на Каит Бей растеше пред тях, изпълваше хоризонта. От кея не изглеждаше толкова голяма. Нямаше да е лесно да огледат водите наоколо й.
Някаква тревога започна да я гложди. Тя беше предложила да претърсят района. Ами ако грешеше? Може да беше пропуснала улика, сочеща другаде.
Намали скоростта, макар че й идеше да отвори докрай дросела в унисон с растящото си вътрешно напрежение.
Бяха разграфили района на квадранти за по-систематично претърсване на залива около крепостта. Вече се приближаваха към първото място за гмуркане.
Грей застана до нея и се подпря с ръка на облегалката. Пръстите му докоснаха за миг рамото й.
— Това е квадрант А. Тя кимна и каза:
