дълъг и тънък. Черната му коса висеше до раменете. Ръцете му, дебели като бедрото на Грей, набъбваха от мускули — явно резултат от стероиди и твърде много време във фитнеса, а не от физическо натоварване в реалния свят.
Евробоклук, помисли си Грей.
Раул надвисна над него в явен опит да го сплаши.
Грей само повдигна въпросително вежда.
— Какво?
— Ще ни кажеш всичко каквото знаеш — каза Раул. Английският му беше добър, но със силен привкус на презрение и нещо немско.
— И ако не го направя?
Раул махна с ръка и сякаш по негов знак още един човек изскочи от вира. Грей го позна веднага — Вигор. Бяха открили монсеньора.
— Малко неща могат да убягнат на сканиращ радар — каза Раул.
Буквално извлякоха Вигор от вира, доста грубо. От раната на главата му се стичаше кръв. Бутнаха го към тях, но той се спъна и падна тежко на колене.
Грей се наведе да му помогне, но върхът на харпун го принуди да се изправи.
Още един водолаз се появи във вира. Носеше нещо. Раул отиде да го вземе. Още един от онези продълговати снаряди. Запалителна граната.
Раул метна устройството на рамо и се върна при тях. Вдигна харпуна си и го насочи към слабините на Вигор.
— Понеже монсеньорът и без това се е заклел да не използва по предназначение тази част от анатомията си, мисля да започнем от нея. Една грешка от твоя страна и монсеньорът ще може да се включи в кастратския хор на църквата си.
— Какво искаш да знаеш? — попита Грей.
— Всичко… но първо ни покажи какво сте открили.
Грей вдигна ръка към тунела за гробницата на Александър, после я завъртя към другия, по-ниския, по който не можеше да се мине, без да се приведеш.
— Натам — каза той.
Очите на Вигор се разшириха.
Раул се ухили, вдигна харпуна и даде знак на неколцина от хората си да влязат в тунела.
— Проверете го.
Петима хукнаха натам, при Раул останаха трима. Сейчан, която стоеше близо до тунела, изчака петимата да влязат и понечи да ги последва.
— Ти — не — каза Раул. Сейчан го погледна през рамо.
— Искаш ли да напуснеш това пристанище, ти и хората ти? Лицето на Раул почервеня.
— Лодката е наша — напомни му тя и хлътна в тунела. Раул стисна ядно юмрук, но не каза нищо. Проблеми в рая…
Грей се обърна. Вигор го гледаше въпросително. Грей помръдна очи. „Гмуркаш се при първа възможност“.
Отново се обърна към тунела. Молеше се да е прав за гатанката на Сфинкса. Да дадеш грешен отговор означаваше да се простиш с живота си. И това със сигурност щеше да се докаже тук и сега, по един или друг начин.
С което оставаше да се отговори само на една загадка.
Кой щеше да умре?
Монк се надбягваше с куршумите. Шейната му се плъзгаше по повърхността на водата. Рейчъл висеше на гърба му и беше на път да го удуши.
В пристанището цареше хаос. Другите плавателни съдове бягаха от престрелката като ято подплашени риби. Монк пресече завихрената следа на една рибарска лодка и шейната излетя високо във въздуха.
Куршуми се забиха във вълната отдолу.
— Дръж се! — изкрещя той.
Обърна шейната странично миг преди да се ударят във водата, изправи я и наклони носа надолу. Стрелнаха се на метър под повърхността.
Или така поне се надяваше.
Беше стиснал здраво очи. Без маската си и без това не би видял много. Но преди да се гмурнат, беше зърнал една закотвена платноходка точно пред тях.
Ако можеше да мине под нея… така че тя да остане между него и хидрофойла…
Броеше наум, пресмяташе и се молеше.
Светът за миг потъмня през клепачите му. Намираха се в сянката на платноходката. За всеки случай той преброи до четири и изви носа на шейната нагоре, към повърхността.
Изскочиха отново на слънце и въздух.
Монк изви врат назад. Целта беше постигната, че и отгоре.
— Да ви го начукам! — изкрещя триумфално той. Хидрофойлът трябваше да заобиколи препятствието, а това щеше да отнеме време.
— Монк! — изпищя Рейчъл в ухото му.
Той се обърна напред и видя високия борд на яхта право пред себе си — яхтата на голите старчоци. Мамка му! Летяха право към левия й борд. Нямаше начин да избегне удара.
Прехвърли рязко тежестта си напред и натисна носа на шейната право надолу. Гмурнаха се почти вертикално… но дали дори това щеше да е достатъчно, за да минат под тази яхта, както под платноходката преди малко?
Отговорът беше „не“.
Носът на шейната се удари в кила и тя се обърна. Монк стисна ръчките с всички сили. Шейната се плъзна покрай дървения борд; мидите, с които беше обрасла яхтата под ватерлинията, раздраха рамото му. Той даде газ и шейната го повлече още по-дълбоко.
Най-накрая се озова под яхтата.
Подмина я и пое нагоре с мисълта, че времето му изтича.
Рейчъл беше изчезнала, изтръскана от врата му още при първия сблъсък.
Грей затаи дъх.
Почти веднага откъм ниския тунел се чу врява. Първият водолаз, изглежда, беше стигнал края му. Явно проходът беше къс.
— Eine Goldtur! — извика някой. „Златна врата“.
Раул тръгна натам, влачеше Грей със себе си. Вигор остана до вира под надзора на водолаз с харпун.
Тунелът, осветен от фенерите на изследователите, беше дълъг само десетина метра и леко завиваше. Краят му не се виждаше, но последните двама мъже — и Сейчан — се очертаваха ясно на светлия фон, всичките вперили поглед напред.
Грей се уплаши, че може би са сгрешили за златния ключ, който бяха открили в пирамидата. Може би той отключваше тази врата.
— Es wird entriegelt! — извика някой. „Отключена е!“ Грей чу изщракването при отварянето на вратата. Твърде силно изщракване.
Сейчан, изглежда, също го забеляза. Завъртя се рязко и хукна обратно към тях. Уви, беше късно.
От всички стени от пукнатини и тъмни ниши се изстреляха заострени стоманени колове. Запречиха прохода, пронизаха плът и кост и се забиха в отвори на отсрещните стени. Смъртоносната решетка започна откъм дъното на тунела и се придвижи напред за има-няма две секунди.
Лъчите на фенерчетата заподскачаха. Мъжете закрещяха, пронизани от всички страни, закарфичени като пеперуди в хербарий.
На Сейчан й оставаха само две крачки до спасението, ала капанът я улови в последния момент. Един остър прът я прониза в рамото.
