тя устоя — отказваше това удоволствие на Раул.
Погледна през миниатюрния люк, опитваше се да различи нещо познато, нещо, което да й подскаже къде се намират. Но видя само еднообразно море.
С Монк ги бяха преместили. Яхтата беше излязла бавно в открито море, където се беше срещнала с моторница. Четирима дебеловрати мъже ги вързаха, сложиха им качулки и запушалки в устата и ги прехвърлиха на по-малката лодка, която после отпраши с висока скорост нанякъде. Пътуваха сякаш половин ден, макар че сигурно не беше много повече от час. След като най-сетне й свалиха качулката, Рейчъл видя, че слънцето почти не се е преместило.
В малък залив, скрит сред големи скали, познатият й вече хидрофойл чакаше като тъмносиня акула. Готвеха го за отплаване. Раул стоеше на кърмата, скръстил ръце пред гърдите си.
Извлякоха ги на палубата и ги разделиха.
Раул пое Монк.
Рейчъл не знаеше какво е станало с него. Завлякоха я в една каюта под палубата, охранявана от двете амазонки. Хидрофойлът веднага напусна залива и набра скорост към вътрешността на Средиземно море.
Всичко това беше станало преди повече от половин час.
Раул се приближи и я стисна над лакътя. Другата му ръка беше бинтована.
— Ела с мен. — Пръстите му се впиваха дълбоко, почти до кост.
Тя се остави да я изведе в облицования с ламперия коридор, осветен от аплици по стените — минаваше по цялата дължина на кораба и от двете му страни имаше врати. Само една стръмна стълба извеждаше към главната палуба.
Вместо да я поведе към стълбата, Раул я повлече към носа.
Почука на вратата на последната каюта.
— Entri — каза приглушен глас отвътре.
Раул отвори вратата и бутна Рейчъл през прага.
Тази каюта беше по-голяма от онази, в която я бяха държали досега. Освен легло и стол тук имаше още бюро, масичка и лавици за книги. На всяка равна повърхност бяха отрупани книги, списания и дори свитъци. В единия ъгъл на бюрото имаше лаптоп.
Човекът в стаята стана и се обърна. На върха на носа му бяха кацнали очила. — О, Рейчъл — топло каза той, сякаш бяха най-добри приятели.
Рейчъл познаваше възрастния мъж от времето, когато беше придружавала вуйчо си във ватиканските библиотеки. Главният префект на архивите доктор Алберто Менарди. Предателят беше с десетина сантиметра по-висок от нея, но раменете му бяха прегърбени и изглеждаше по-нисък.
Той почука по един лист на бюрото си.
— Ако се съди по скорошния надпис — почеркът е женски, ако не се лъжа — тази карта трябва да е била разкрасена от твоята ръка.
Даде й знак да се приближи.
Не й оставаше избор. Раул я бутна напред.
Тя се спъна в купчина книги и се хвана за ръба на бюрото, за да не падне. Сведе поглед към картата на средиземноморския район. На нея се виждаше очертанието на пясъчния часовник, както и имената на Седемте чудеса.
Опита се да овладее изражението си.
Бяха намерили картата й. Беше я прибрала в една непромокаема кесийка на водолазния си костюм. Сега й се искаше да я беше изгорила.
Алберто се наведе към нея. Дъхът му вонеше на маслини и вкиснато вино. Прокара пръст по оста, която беше начертал Грей. Тя свършваше в Рим.
— Кажи ми за това.
— Натам щяхме да тръгнем — излъга Рейчъл. Добре, че вуйчо й само беше показал с ножа на Грей накъде води линията по-нататък, без да използва маркера.
Алберто обърна глава.
— И защо? Ще ми се да чуя всичко, което се е случило в гробницата. В подробности. Раул е била така добър да направи снимки, но според мен един разказ от първа ръка би бил по-ценен.
Рейчъл не каза нищо.
Пръстите на Раул се свиха около ръката й и тя примижа от болка.
Алберто махна на Раул да я пусне.
— Няма нужда от това.
Болката отслабна, но Раул не я пусна.
— Имаш си американеца за тази цел, нали? — попита Алберто. — Може би трябва дай покажеш. Май всички имаме нужда от малко чист въздух.
Раул се ухили.
Сърцето на Рейчъл се сви от страх.
Изведоха я от каютата и я бутнаха да се качи по стълбите. Раул пъхна ръка под хавлията й, нагоре по бедрото, стисна я. Тя забърза напред.
Стълбите водеха до откритата кърма на хидрофойла. Ярката слънчева светлина се отразяваше в белите дъски. Трима мъже седяха на скамейки до бордовете — с автомати в ръце.
Огледаха я.
Тя уви още по-плътно хавлията около себе си. Не можеше да се отърси от усещането за пръстите на Раул по крака си. Гигантът излезе след нея, следван от Алберто.
Рейчъл заобиколи преградата, която отделяше стълбището от палубата. И видя Монк.
Той лежеше по корем, само по боксерки, китките му бяха вързани на гърба и пристегнати към глезените. Изглежда, два от пръстите на лявата му ръка бяха счупени, защото бяха извити под невъзможен ъгъл. Кръв беше размазана по палубата. Той отвори едното си подуто око и я погледна.
Не я посрещна със закачка.
И това я изплаши повече от всичко.
Раул и хората му явно си бяха изкарали гнева на Монк, поради липса на друга жертва.
— Развържете му ръцете — нареди Раул. — И го обърнете по гръб.
Мъжете бързо се подчиниха. Монк изстена. Обърнаха го по гръб и един от пазачите опря дулото на автомата си в ухото му. Раул грабна една пожарна брадва от стойката.
— Какво правиш? — Рейчъл застана между него и Монк.
— Зависи от теб — каза Раул и метна брадвата на рамо. Един от мъжете сграбчи Рейчъл за лактите и ги изви зад гърба й. Повлякоха я назад.
Раул посочи с брадвата към третия мъж.
— Седни му на гърдите и притисни лявата му ръка при лакътя. — Пристъпи напред, докато мъжът изпълняваше нареждането му, и погледна Рейчъл. — Ако не се лъжа, професорът ти зададе въпрос.
Алберто пристъпи напред.
— И не пропускай нито една подробност.
Рейчъл беше толкова ужасена, че изобщо не можеше да реагира.
— На тази ръка има пет пръста — каза Раул. — Ще започнем със счупените. Те и без това не са му от полза в момента, — И вдигна брадвата.
— Не! — успя да извика Рейчъл.
— Недей… — изграчи й Монк. Пазачът с автомата го ритна в главата.
— Ще ви кажа! — викна Рейчъл.
И заговори бързо. Обясни всичко, което се беше случило, от това как бяха намерили тялото на Александър до активирането на древните батерии. Не пропусна нищо освен истината.
— Отне ни известно време, но накрая решихме гатанката. Картата, Седемте чудеса — всичко сочи назад към началото. Пълен кръг. Обратно към Рим.
Очите на Алберто грейваха все повече; от време на време я прекъсваше да зададе въпрос или кимаше доволно. — Да, да…
— Това е всичко, което научихме — завърши Рейчъл. Алберто се обърна към Раул.
