Грей се постара гласът му да звучи твърдо.
— Рейчъл ни спечели възможност да успеем в Авиньон. Платена с кръвта и ръката на Монк. Няма да позволя усилията им да отидат на вятъра.
Вигор вдигна очи към него.
— Трябва да ми се довериш — още по-твърдо каза Грей. — Ще измъкна Рейчъл. Имаш думата ми.
Вигор впи очи в него, опитвайки се да прочете нещо в лицето му. Каквото и да откри, то, изглежда, му вдъхна поне малко решителност.
Грей се надяваше тя да му стигне.
— Ти как ще… — започна Кат. Грей поклати глава.
— Колкото по-малко знаем за действията си, толкова по-добре. Като измъкна Рейчъл, ще се свържа с вас.
И тръгна.
С една надежда.
Сейчан седеше в тъмното и държеше парче от счупен нож.
Острият прът, пробил рамото й, още я приковаваше към стената. Дебелото повече от два сантиметра копие се беше забило под ключицата й и бе излязло през горната част на рамото, без да засегне големите кръвоносни съдове. Но я държеше в плен. Кръв се стичаше по вътрешната страна на водолазния й костюм.
Всеки миг беше агония.
Но беше жива.
Последният от мъжете на Раул беше издъхнал тихо, долу-горе по времето, когато живите му колеги се изнесоха от пещерата. Запалителната бомба, заложена от Раул, не беше причинила почти никакви щети във входната пещера. Горещината при взрива едва не беше сварила Сейчан — сега обаче тя можеше да се сгрее само със спомена за нея.
Беше й студено и студът я мъчеше дори през костюма. Каменните повърхности изпиваха топлината от тялото й. А кръвозагубата не помагаше.
Но тя нямаше да се предаде. Опипа счупеното острие в ръката си. От известно време човъркаше с него каменния блок, в който беше забито копието. Ако успееше да го разхлаби и да го измъкне…
Отчупени парченца камък бяха посипали пода. При тях беше и счупената дръжка на ножа. Беше се счупила малко след като Сейчан започна да дълбае камъка.
Останало й беше само седемсантиметрово острие. Пръстите й се бяха разкървавили от острия ръб и грапавата скала. Усилията й бяха напразни.
Студена пот покриваше лицето й.
Някъде встрани се появи светлинка. Сейчан реши, че халюцинира. Обърна глава. Вирът при входа блестеше. Светлината стана по-силна.
Водата се раздвижи. Някой идваше.
Сейчан стисна острието на ножа — със страх и надежда едновременно.
Кой?
Тъмен силует изскочи над водата. Водолаз. Лъч на фенерче я заслепи, докато човекът цапаше към брега.
Тя заслони с ръка очите си срещу внезапната светлина.
Водолазът свали фенерчето.
Сейчан различи познато лице, когато мъжът свали маската си и тръгна към нея. Грей Пиърс.
Той спря пред нея и вдигна един секач.
— Хайде да поговорим.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
ГОТИКА
Директор Пейнтър Кроу знаеше, че му предстои още една безсънна нощ. Беше чул репортажите от Египет за престрелка в Източния пристан на Александрия. Имаше ли екипът на Грей нещо общо с това? Нито един сателит не беше минал оттам в съответния отрязък от време, така че и на такава информация не можеше да се разчита.
А от терена още нямаше никаква вест. Последните съобщения бяха разменени преди дванайсет часа.
Пейнтър съжали, че не бе споделил с Грей подозренията си. Но на онзи етап те бяха само това — подозрения. Нужно му беше време да събере по-точни данни от разузнаването. И досега не беше напълно сигурен. Ако предприемеше по-смели действия, конспираторът щеше да разбере, че е разкрит. И това би застрашило още повече Грей и колегите му.
Така че Пейнтър действаше сам от своя край на веригата.
Някой почука на вратата на кабинета му и той изключи монитора, за да скрие върху какво работи. После натисна вграденото в бюрото копче, което отключваше вратата. Секретарката му вече си беше тръгнала.
Влезе Логан Грегъри.
— Самолетът им скоро ще кацне.
— И все така лети за Марсилия? — попита Пейнтър. Логан кимна.
— По разписание каца след осемнайсет минути. Малко след полунощ местно време.
— Защо във Франция? — Пейнтър разтърка уморените си очи. — И продължават с комуникационното затъмнение?
— Пилотът потвърждава дестинацията им, но нищо друго. Успях да изровя една товарителница от френските митници. На борда има двама пътници.
— Само двама? — Пейнтър се намръщи.
— Летят с дипломатически ваучери. Анонимно. Мога да се опитам да поровя и в това.
Оттук насетне Пейнтър трябваше да действа предпазливо.
— Не — каза той. — Това може да вдигне излишна тревога. Екипът иска да скрие действията си. Ще им дадем възможност да го направят. Засега.
— Да, сър. Получихме и запитвания от Рим. Ватиканът и карабинерите не са получили вести от своите хора и започват да се тревожат.
Пейнтър трябваше да им подхвърли нещо, иначе властите на Европейския съюз можеха да прибягнат до по-крути мерки. Обмисли възможностите. Европейските власти бързо щяха да открият и сами дестинацията на самолета. Това може би щеше да е достатъчно.
— Покажи желание да им съдействаш — каза той накрая. — Уведоми ги, че самолетът лети за Марсилия и че ще им предадем още информация, когато се доберем до нея.
— Разбрано, сър.
Пейнтър се загледа в празния си компютърен екран. Имаше още една, макар и малка възможност.
— След като се свържеш с тях, искам да ми свършиш още нещо. В АИОП.
Логан се намръщи.
— Искам лично да занесеш нещо на доктор Шон Макнайт. — Пейнтър плъзна по плота на бюрото си запечатано писмо в червена папка. — Никой не трябва да знае, че си тръгнал натам.
Очите на Логан се присвиха любопитно, но той кимна.
— Ще имам грижата. — Взе папката, пъхна я под мишница и се обърна.
