Пейнтър го спря.
— Разчитам на пълна дискретност.
— Няма да предам доверието ви — твърдо каза Логан и затвори вратата, която се заключи автоматично.
Пейнтър включи отново монитора. Появи се карта на Средиземноморския басейн, пресечен от сини и жълти ивици. Сателитни пътеки. Той кликна върху една от тях. Най-новият сателит на Националната разузнавателна служба, по прякор Ястребово око. Кликна два пъти да извика подробности за траекторията и параметрите на търсене.
Въведе Марсилия. Появиха се часове. Той направи сверка с метеорологичната карта на Националната агенция за океаните и атмосферата. Буреносен фронт се придвижваше към Франция от юг. Плътната облачна покривка щеше да блокира наблюдението. Оставаше му съвсем тесен прозорец.
Погледна си часовника, вдигна телефона и набра охраната.
— Уведомете ме, когато Логан Грегъри напусне командния център.
— Слушам, сър.
Пейнтър затвори. Подборът на момента можеше да се окаже от критично значение. Изчака още петнайсет минути — наблюдаваше как буреносният фронт минава над Западна Европа.
— Хайде де — измърмори по едно време.
Телефонът най-сетне иззвъня. Потвърдиха му, че Логан е излязъл, и Пейнтър на свой ред стана и излезе от кабинета си. Залата за сателитно наблюдение беше един етаж по-долу, в съседство с кабинета на Логан. Пейнтър забърза натам и завари само един техник, който пишеше нещо в дневника на смяната, обграден отвсякъде с монитори и компютри.
Човекът се изненада от внезапната поява на шефа и скочи на крака.
— Директор Кроу, сър… какво има?
— Трябва ми достъп до настройките на сателит Н-Е Четири на НРС.
— Ястребово око? Пейнтър кимна. — Аз нямам разрешение за такова…
Пейнтър сложи на бюрото пред него лист с дълга поредица букви и числа. Кодът за достъп, осигурен му от Шон Макнайт, беше валиден още половин час.
Техникът се ококори, но почна работа без излишни въпроси.
— Нямаше нужда да идвате лично. Доктор Грегьри можеше да препрати данните към вашия кабинет.
— Логан не е тук. — Пейнтър сложи ръка на рамото на техника. — Освен това искам всички данни за включването ни да бъдат изтрити. Без записи. Нищо, което да подсказва намесата ни. Дори тук, в Сигма.
— Слушам, сър. Техникът посочи един екран.
— Ще се появи на този монитор. Ще ми трябват GPS координати, за да го насоча.
Пейнтър му ги даде.
След една сякаш безкрайна минута на екрана се появи тъмна бродерия от писти.
Марсилското летище.
Пейнтър стесни обхвата към една определена писта. Образът потрепна, после гладко се увеличи. Появи се малък самолет, „Сайтейшън X“. Намираше се близо до сградата на летището, вратата му беше отворена. Пейнтър се наведе напред, за да закрие донякъде монитора от погледа на техника.
Закъснял ли беше?
Някакво движение размаза пикселите. Един човек, после и още един се появиха в отвора. Забързаха по стълбичката. Нямаше нужда да увеличава лицата им.
Монсеньор Верона и Кат Брайънт.
Пейнтър чакаше. Може пък товарителницата да бе подправена. Може би всички бяха на борда.
Образът потрепна, размаза се на едри пиксели.
— Времето се разваля — каза техникът.
Пейнтър все така наблюдаваше вратата на самолета. Повече никой не излезе. Кат и монсеньорът се скриха в сградата. Той благодари на техника и се дръпна.
Къде, по дяволите, беше Грей?
Грей седеше в първокласната каюта на реактивния самолет на Египетските авиолинии. Трябваше поне едно да признае на Драконовия двор — не пестяха средства. Плъзна поглед по малката каюта. Осем места. Шестима пътници. Един или повече сигурно бяха шпиони на Двора, които го държаха под око.
Нямаше значение. Той им съдействаше напълно… засега.
Беше взел самолетните билети и фалшивите документи за самоличност от шкафче на една автогара, после беше продължил към летището. Полетът траеше четири часа без междинни кацания. Грей изяде вкусния обяд, изпи две чаши червено вино, изгледа някакъв филм с Джулия Робъртс, дори поспа половин час.
Обърна се към прозореца. Златният ключ помръдна на гърдите му. Беше го вързал на верижка около врата си. Телесната му топлина беше затоплила метала, но въпреки това Грей го усещаше тежък и студен. Животът на двама души висеше на него. Представи си Монк, вечно усмихнат, наблюдателен. И Рейчъл. Смесица от стомана и коприна, интригуваща и сложна. Само че последните й думи не му даваха мира, преследваха го, изпълнени с болка и страх. И него го болеше, болеше го до мозъка на костите, защото я бяха заловили, докато беше под негова опека.
Самолетът направи стръмен заход, без който не би могъл да кацне в този град, сгушен сред високите Алпи.
Светлините на Женева заискриха. Лунната светлина поеребряваше върховете и езерото. Самолетът прелетя над минаващ през града участък от река Рона. Колесниците се спуснаха с вой. След няма и минута вече кацаха на международното летище на Женева.
Грей изчака каютата да се изпразни, преди да вземе грижливо приготвения си багаж. Надяваше се, че е взел всичко, от което би имал нужда. Преметна сака на рамо и тръгна към вратата.
Излезе от първокласната каюта и се огледа за някакви признаци на опасност.
И за още нещо. За спътничката си.
Пътувала беше в туристическата класа. Беше с руса перука, консервативен тъмносин делови костюм и тежки черни слънчеви очила. Лявата й ръка бе пристегната в шина, наполовина скрита под сакото. Дегизировката нямаше да издържи оглед отблизо. Само че никой не я оглеждаше.
Сейчан беше мъртва за света.
Излезе преди него, без да поглежда встрани.
Грей я следваше през няколко пътници. Нареди се на опашката за митническа проверка, показа фалшивите си документи, изчака да ги подпечатат и тръгна. Не беше чекирал никакъв багаж.
Излезе на добре осветената улица, по която още пъплеха множество хора. Окъснели пътници се надпреварваха към колите под наем и такситата. Грей нямаше представа какво се очаква да направи сега. Трябваше да чака Раул да се свърже по някакъв начин с него. Приближи се към стоянката на такситата.
Сейчан беше изчезнала, но Грей усещаше, че е някъде наблизо.
Имаше нужда от съюзник. Отрязан от Вашингтон и от собствените си съекипници, беше сключил договор с дявола. Беше я освободил, след като бе изтръгнал едно обещание от нея. Щяха да работят заедно. В замяна на свободата си тя Щеше да му помогне да освободи Рейчъл. След това щяха да се разделят. Всички дългове щяха да бъдат опростени, минали и сегашни.
Тя се беше съгласила.
Докато той почистваше и превързваше раната й, тя го беше погледнала много странно — гола до кръста, без капчица смущение. Разглеждаше го, както се разглежда някакъв куриоз, някаква странна буболечка, задълбочено и любопитно. Не беше казала много — беше изтощена, и от болка, и от кръвозагубата. Но постепенно дойде на себе си, като бавно събуждаща се лъвица; пресметливост и черен хумор вляха живец в погледа й.
