Грей знаеше, че се е съгласила да му съдейства не толкова заради даденото обещание, колкото водена от гнева си към Раул. Съдействието просто съвпадаше с непосредствения й приоритет. Бяха я оставили да умре, бавно и в нечовешка агония. Искаше Раул да си плати. Каквото и споразумение да бяха сключили Дворът и Гилдията, за нея то вече беше без значение. Интересуваше я единствено отмъщението.
Само това ли обаче?
Грей си спомни как го беше погледнала, с онова тъмно любопитство. Помнеше обаче и какво го беше предупредил Пейнтър за нея. И това, изглежда, си беше проличало по лицето му.
— Да, аз определено ще те предам — каза Сейчан, докато навличаше тениската си. — Но чак след като приключим с това. Ти също ще се опиташ да ме предадеш. И двамата го знаем. Взаимно недоверие. Нима има по-добра форма на честност?
Сателитният телефон най-после иззвъня и Грей го извади от сака и каза троснато:
— Пиърс слуша.
— Добре дошъл в Швейцария — каза Раул. — Билет за влак те чака на гарата в центъра на града, на фалшивото ти име. Влакът пътува за Лозана. Потегля след трийсет и пет минути. Гледай да го хванеш.
— А съекипникът ми? — попита Грей.
— Както се договорихме, той е на път за болницата в Женева. Докато се качиш на влака, вече ще си получил потвърждение.
Грей тръгна към такситата и попита:
— А лейтенант Верона?
— За жената се грижат добре. Засега. Гледай да не си изпуснеш влака.
Връзката прекъсна.
Грей се качи в едно такси. Не си направи труда да се оглежда за Сейчан. Беше вмъкнал в телефона си един чип, свързан с нейния мобилен апарат. Тя беше чула разговора. А Грей не се съмняваше, че е способна да го последва.
— Централната гара — каза той на таксиджията. Мъжът кимна отсечено и таксито се включи в трафика към центъра на Женева. Грей се облегна назад. Сейчан се оказа права. Когато разбра, че искат от него да замине за Швейцария, му каза къде смята, че държат Рейчъл. В някакъв замък в Савойските Алпи.
След десетина минути таксито вече минаваше покрай езерото. В центъра му огромен фонтан изстрелваше водни струи на повече от сто метра височина. Прочутият Жет д’О. Осветен беше с лампички и приличаше на приказна феерия. Близо до кейовете се вихреше някакъв фестивал.
До Грей достигна ехо от песни и смях.
Все едно идваше от друг свят.
След още няколко минути таксито го стовари пред гарата. Грей отиде на касата, каза фалшивото си име и показа документите си. Дадоха му билет до Лозана.
Тръгна към перона, като се оглеждаше предпазливо. Нямаше и помен от Сейчан. Започваше да се тревожи. Ами ако тя просто изчезнеше някъде? Ако го беше преметнала и го бе предала на Раул? Прогони тези мисли. Беше направил своя избор. Рискът беше разумен.
Телефонът му иззвъня отново.
Той го извади и издърпа антената.
— Пиърс слуша.
— Две минути, за да се успокоиш. — Пак беше Раул. Чу се прищракване и жуженето от прехвърляна връзка. Гласът, който се обади след това, звучеше по-отдалеч и малко неясно, но затова пък му беше до болка познат.
— Шефе?
— Монк? Къде си? — Беше сигурен, че подслушват разговора, и то не само Сейчан. Трябваше да внимава какво говори.
— Стовариха ме в някаква болница с този телефон. Казаха, че ще се обадиш. Намирам се в спешното отделение. Всички доктори говорят на шибан френски.
— В Женева си — каза Грей. — Как си? Дълга пауза.
— Знам за ръката ти — каза Грей.
— Копелета мръсни! — изсъска гневно Монк. — На кораба имаше лекар. Упоиха ме, сложиха ме на системи и обработиха ръ… чукана ми. Тукашните лекари искат да ми правят рентгенова снимка и така нататък, но изглеждат доволни от… хм, да кажем — от уменията на другия лекар.
Грей оцени по достойнство опита на Монк да омаловажи случилото се. Но в гласа му се усещаше напрежение, което не успяваше да скрие съвсем.
— Рейчъл?
В гласа на Монк се прокрадна болка.
— Не съм я виждал, откакто ме упоиха. Нямам представа къде е. Но… слушай, Грей…
— Какво?
— Трябва да я измъкнеш.
— Работя по въпроса. А ти? В безопасност ли си?
— Така изглежда — каза Монк. — Казаха ми да си затварям устата. Така че го правя — умело се преструвам на малоумен. Само че докторите повикаха местната полиция. Имам охрана.
— Засега прави каквото са ти казали — нареди Грей. — Ще те измъкна при първа възможност.
— Грей — напрегнато започна Монк. Този тон Грей го познаваше. Колегата му искаше да ме каже нещо, но знаеше, че и други ще го чуят. — Те… те ме пуснаха да си вървя.
Връзката зажужа отново. Пак Раул.
— Времето ти изтече. Както виждаш, ние държим на думата си. Ако искаш да освободим и жената, ще трябва да донесеш ключа.
— Разбрано. Как ще процедираме?
— На гарата в Лозана ще те чака кола.
— Не — отсече Грей. — Няма да се пъхна в ръцете ти, преди да съм сигурен, че Рейчъл е добре. Когато пристигна в Лозана, искам да получа потвърждение, че е жива. Тогава ще се разберем за по-нататък.
— Не насилвай късмета си — изръмжа Раул. — Иначе току-виж ти изневерил, също като на твоето едноръко приятелче. Ще продължим разговора, когато пристигнеш.
Връзката прекъсна.
Грей свали телефона. „Значи Раул е в Лозана“.
Зачака влака. Беше последният заминаващ. На перона нямаше много хора. Той огледа бъдещите си спътници. Сейчан не се виждаше никъде. Дали имаше шпиони на Двора?
Влакът пристигна и спря с пронизително изсвирване. Грей се качи в средния вагон, после бързо се придвижи към последния с надеждата да се отърве от евентуална опашка.
В пролуката между последните два вагона го чакаше Сейчан.
Не го погледна дори, само му подаде дълго кожено палто. После се обърна и се мушна през един авариен изход, който водеше към отсрещната страна на релсите, далеч от перона.
Той я последва. Скочи край релсите, намъкна палтото и вдигна яката му.
Сейчан бързо мина през съседния коловоз и се качи на следващия перон. Напуснаха гарата и се озоваха в края на някакъв паркинг.
Един мотор БМВ, в черно и жълто, чакаше на крачка встрани.
— Качвай се — каза Сейчан. — Ще трябва ти да караш. Рамото ми… — Беше махнала шината, за да докара мотоциклета дотук, но до Лозана имаше повече от осемдесет километра.
Грей се метна на седалката и отметна полите на палтото назад. Моторът още беше топъл.
Сейчан се качи зад него и го хвана със здравата си ръка през кръста.
Грей вече беше запаметил пътищата до Лозана. Излезе от паркинга и даде газ. Пое към магистралата, която извеждаше от града в посока към планините.
Фарът пронизваше мрака.
Той потегли, все по-бързо и по-бързо, вятърът брулеше полите на палтото. Сейчан се притисна по- плътно до него и бръкна под палтото да се хване за колана на панталона му.
Той устоя на подтика да отблъсне ръката й. Мъдро или не, вече си беше постлал. Летеше по шосето. Трябваше да стигнат в Лозана половин час преди влака. Дали това време щеше да им е достатъчно?
