Реката се мярна за миг в ниското. Над нея се протягаше прочутият мост от детските стихчета — Пон д’Авиньон. Построен в края на дванайсети век, той бил единственият мост над Рона… макар че след толкова много векове бяха останали само четири от първоначалните му двайсет и две арки. Оцелялата отломка от прочутия мост беше ярко осветена и превърната в танцувална площадка — ако се съдеше по цветовете на костюмите, беше ред на народни танци. Музиката стигаше чак до Вигор и Кат.
В Авиньон миналото и настоящето се сливаха по начин, с който можеха да се похвалят малко други градове.
— Откъде ще започнем? — попита Кат.
По време на полета насам Вигор беше направил някои проучвания, за да отговори точно на този въпрос. Тръгнаха към града, отдалечавайки се от реката.
— Авиньон е един от най-старите градове в Европа — каза Вигор. — Корените му могат да се проследят чак до неолита. Основан е от келтите, после го превзели римляните. Днес обаче Авиньон е най-известен с готическото си наследство, което е процъфтявало тук през столетието на френското папство. Авиньон може да се похвали с един от най-големите комплекси на готическа архитектура в цяла Европа. Истински готически град.
— И до какво ни води всичко това? — попита Кат. Вигор долови напрежението в гласа й. Тя се тревожеше за хората от екипа си — бяха я изпратили тук без никаква връзка с тях. Усещаше също, че Кат дълбоко в себе си изпитва вина за залавянето на племенницата му и Монк. Носеше тази тежест въпреки категоричните думи на командира й, че е постъпила правилно.
Вигор също беше разтревожен. Все пак тъкмо той беше въвлякъл Рейчъл в тази беда. И сега тя беше в ръцете на Драконовия двор. Знаеше обаче, че чувството на вина няма да им помогне с нищо. Той беше отраснал с вярата. Тя беше крайъгълният камък на самото му същество. Намираше известна утеха в мисълта, че спасението на Рейчъл е в ръцете на Бог… и на Грей.
Но това не означаваше, че трябва да седи със скръстени ръце и да чака помощ свише. „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“. Двамата с Кат имаха свой дълг тук.
Вигор отговори на въпроса с:
— Думата „готически“ идва от гръцката дума „гоетик“. Която означава вълшебен, магически. И точно за вълшебна била смятана тази архитектура. Била нещо невиждано за времето си. Финото оребряване, летящите контрафорси, невъзможните височини. Всичко това създавало впечатление за безтегловност.
Вигор наблегна на последната дума и Кат веднага разбра защо.
— Левитация. Вигор кимна.
— Почти всички катедрали и други готически сгради били построени от група зидари, които наричали себе си Децата на Соломон, смесица от рицари тамплиери и монаси от Цистерцианския орден. Успели да запазят за себе си математическите тайнства, които били в основата на тези сгради и които уж били получени, когато тамплиерите открили изгубения Соломонов храм по време на Кръстоносните походи. Тамплиерите станали богати… или по-скоро още по-богати, защото се твърдяло, че вече били открили несметното съкровище на цар Соломон, а може би дори и кивота, който уж бил скрит в Соломоновия храм.
— И уж пак в кивота Мойсей скрил гърнетата с манна — каза Кат. — Рецептата си за металите в м- състояние.
— Недей бърза да отхвърляш тази възможност — каза Вигор. — В Библията на много места се споменава за странни сили, които се излъчвали от кивота. Описва се левитация. Всъщност самата дума „левитирам“ произлиза от името на хората, които се грижели за кивота, или ковчега — левитите. Освен това се знае и за смъртоносните свойства на кивота — как убивал със светкавици. Един човек, колар, казвал се Оза, се опитал да нагласи по-добре кивота, който се бил килнал настрани. Докоснал го с ръка и бил поразен. Това толкова уплашило цар Давид, че отначало той отказал да приеме кивота в своя град. Но левитите му показали как да се приближи без опасност към него. С ръкавици, защитна престилка и след като свали от себе си всички метални предмети.
— За да не го хване ток. — В гласа на Кат започваше да се усеща известно оживление под заразителното въздействие на мистерията.
— Може би кивотът е действал като електрически колектор заради прахообразните вещества в м- състояние, които са били в него. Свръхпроводимият материал абсорбирал заобикалящата го енергия от естествен произход и я съхранявал също като златната пирамида. Докато някой не нарушавал по погрешка равновесието му.
— И го удрял ток. Вигор кимна.
— Добре — каза Кат. — Да приемем, че тамплиерите са открили кивота, а може би и свръхпроводниците в м-състояние. Но как да разберем дали са разкрили тайните им?
— Може би имаме някакъв отговор. Командир Грей още в началото ми постави задачата да открия исторически сведения за този странен моноатомен прах.
— От Египет до библейските влъхви — каза Кат.
— Да. Но аз се зачудих дали няма да открия нещо и в по-скорошни времена. След епохата на Христос. Дали и през по-късен период нямаше да изникнат някакви улики?
— И си намерил — каза Кат, доловила вълнението му.
— Този прах в м-състояние е бил известен под много имена — бял хляб, прах на познанието, Райски камък, Камъкът на влъхвите. За моя изненада, когато се разтърсих из по-новите времена, открих друг тайнствен камък, свързан с историята на алхимията. Прословутият философски камък.
Кат се намръщи.
— Камъкът, който можел да превръща оловото в злато?
— Това е широко разпространена заблуда. Един философ от седемнайсети век, Ириней, уважаван член на Кралското научно общество, е бил съвсем точен в трактата си. Според него философският камък бил, цитирам: „не друго, а злато в неговата най-чиста форма… наречено «камък» заради непроменливото си естество… злато, по-чисто от най-чистото… но на вид прилича на много фин прах“.
— Пак онзи златен прах — каза изненадано Кат.
— Може ли да има по-ясна отпратка? А и не е бил само Ириней. Един френски химик от петнайсети век, Никола Фламел, описал подобен химически процес със следните думи: „Получи се фин златен прах, който е философският камък“.
Вигор си пое дъх.
— От което става ясно, че някои учени по онова време са експериментирали със странна форма на златото. Всъщност цялото Кралско научно общество било луднало по нея. Включително сър Исак Нютон. Малцина знаят, че Нютон е бил запален алхимик, а също и колега на Ириней.
— И какво е станало с цялата им работа? — попита Кат.
— Не знам. Повечето учени навярно са стигнали до задънена улица. Но друг колега на Нютон, Робърт Бойл, също изследвал алхимичното злато. Само че на даден етап нещо го уплашило, нещо, което открил. Прекратил изследванията си и обявил подобни занимания за опасни. Толкова опасни, че по негови думи погрешната им употреба можела „да породи хаос в делата човешки и да обърне света с главата надолу“. Да се чуди човек какво го е уплашило толкова. Дали не се е докоснал до нещо, което е накарало и нашето изгубено алхимистко общество да мине в дълбока нелегалност?
Кат поклати глава.
— Но какво общо има философският камък с готическата архитектура?
— Повече, отколкото подозираш. Един французин, живял в началото на двайсети век, Фулканели, написал трактат, превърнал се в нещо като бестселър за времето си, със заглавие „Мистерията на катедралите“. Твърдял, че в готическите катедрали на Европа са кодирани тайни послания, сочещи към изгубено познание, включително и как да се приготви философски камък и други алхимически тайни.
— Код в камък?
— Не се изненадвай. Църквата отдавна го прави. По онова време огромната част от населението била неграмотна. Декорациите в катедралите били едновременно възпитателни и образователни, библейски притчи, издялани в камък. Ай спомни си кой е построил тези огромни готически книжки с приказки.
— Рицарите тамплиери — каза Кат.
— Общество, известно с това, че е получило тайно познание от Соломоновия храм. Така че нищо чудно
