Замисли се за разговора си с Монк. Какво се беше опитал да му каже той? „Пуснаха ме да си вървя“. Това беше достатъчно ясно. Що за подтекст обаче беше вложил Монк в тези простички думи?
Замисли се за собствената си по-раншна преценка, още в Египет. Беше стигнал до извода, че Дворът ще пусне Монк да си върви. С цел да си осигурят съдействието на Грей и да приспят бдителността му. А и Раул все още разполагаше с Рейчъл в залог.
„Пуснаха ме да си вървя“.
И нещо друго ли се криеше зад освобождаването му? Дворът беше безмилостен. Не се славеха като хора, които с лека ръка се лишават от потенциалните си предимства. Бяха осакатили Монк, за да накарат Рейчъл да проговори. Биха ли се лишили току-така от подобно средство за натиск върху нея? Монк беше прав. Не биха го направили, освен ако Дворът не държеше Рейчъл с нещо още по-силно.
Какво обаче?
Рейчъл седеше в килията си, изтощена и на ръба на съзнанието.
Щом затвореше очи, преживяваше ужаса наново. Виждаше брадвата да се спуска надолу. Тялото на Монк да се сгърчва конвулсивно. Отрязаната му ръка да подскача по палубата като риба на сухо. Пръските кръв.
Алберто се беше развикал на Раул — не заради жестокостта, а защото искаше пленника жив. Раул го беше успокоил, че няма причини за притеснение. Сложиха на раната турникет. Алберто накара хората на Раул да завлекат Монк в корабния Кабул.
По-късно една от жените й каза, че Монк бил жив. След още два часа хидрофойлът пристана до един остров в Средиземно море. Там ги прехвърлиха в малък частен самолет.
Рейчъл зърна за миг Монк — на носилка, видимо упоен, ръката му бе превързана до лакътя. След това я заключиха в някакво задно отделение. Сама. Без прозорци. През следващите два часа кацаха два пъти. Накрая я изведоха навън.
Монк го нямаше.
Раул върза очите й и й запуши устата. Прехвърлиха я от самолета в някакъв камион. Още половин час преход с множество завои и пристигнаха. Чу гумите на камиона да скърцат по дървени дъски. Мост. Камионът спря.
Навън я посрещна какофония от ръмжене и лай — силен и гневен.
Поведоха я за лакътя през някакъв вход и надолу по стълби. Врата се затвори зад нея и заглуши кучешкия лай. Замириса й на студен камък й влага. Беше усетила и разликата в налягането, докато камионът пътуваше насам.
Планини.
Бутнаха я напред и тя се спъна в нещо. Падна тежко на ръце и колене.
Раул стисна с две ръце задника й и се засмя.
— Вече си го проси, моля ви се.
Рейчъл скочи като опарена и удари рамото си в нещо твърдо. Измъкнаха подгизналата кърпа от устата й и й свалиха качулката. Тя заразтрива рамото си и плъзна поглед по малката каменна килия. И тук нямаше прозорци. Започваше да губи представа за времето. Мебелировката се състоеше от стоманена койка. Тънък дюшек, навит в единия й край. И възглавница. Без чаршафи.
Килията нямаше решетки. Едната стена беше изцяло от дебело стъкло, с изключение на херметически затваряща се врата и големи колкото юмрук вентилационни отвори. Но дори и те имаха капаци, които можеха да се нагласят над отворите за звукоизолация или като метод за бавно задушаване на затворника.
Сега беше тук повече от час.
Дори и пазачи нямаше. Макар че откъм коридора се чуваха гласове, така че сигурно стояха на пост при стълбището.
Чу се врява. Тя вдигна лице и се изправи. Раул крещеше някакви заповеди. Рейчъл отстъпи по-далеч от стъклената стена.
Появи се Раул, придружаван от двама мъже.
Не изглеждаше доволен.
— Излизай — изсъска той. Отключиха вратата и я извлякоха навън.
— Насам — каза Раул. Поведе я по коридора.
Тя забеляза други килии, някои затворени като нейната, други отворени и пълни с бутилки вино.
Раул я забута към стълбите и нагоре към огрян от луната вътрешен двор. Каменни зидове се издигаха от всички страни. Проход, затворен с решетка, извеждаше към тесен мост над дълбока пропаст.
Намираше се в замък.
Редица камиони бяха спрени покрай стената до портата.
Покрай другата стена имаше двайсетина клетки. От тях се надигна басово ръмжене. Едри сенки се размърдаха, мускулести, силни.
Раул, изглежда, забеляза накъде е насочено вниманието й.
— От Канарските острови са — каза с някаква дивашка гордост. — Бойни кучета с потекло, водещо началото си от първото десетилетие на деветнайсети век. Чистокръвни бой — ци. Само мускули, челюсти и зъби.
Рейчъл се зачуди дали не би описал по същия начин и себе си.
Той я поведе към централната сграда. Два ката стълби водеха към масивна дъбова врата. Беше осветена ярко с аплици, почти гостоприемна. Но не натам тръгнаха. Една странична врата водеше към етаж под стълбите.
Раул набра някаква комбинация на контролно табло отстрани и бравата прещрака.
Когато вратата се отвори, Рейчъл усети миризма на дезинфектант и на нещо гадно, като мърша. Бутнаха я в квадратна стая, ярко осветена с флуоресцентни лампи. Каменни стени, линолеум на пода. При единствената врата, която извеждаше от стаята, стоеше пазач.
Раул отиде да я отвори.
Видя се дълъг коридор с отвори към серия стаи. Рейчъл надникна в няколко, докато вървяха по него. В първата имаше клетки от неръждаема стомана. Редици компютри, свързани с редици плочи, изпълваха втората. Електромагнити, предположи тя — за експериментите им със смесите в м-състояние. В третата стая имаше само стоманена маса, приблизително във формата на буквата X. Кожени ивици навеждаха на мисълта, че масата е предназначена за разпънат човек. Над нея висеше хирургическа лампа.
Побиха я тръпки.
По-нататък имаше още шест стаи. Беше видяла достатъчно и когато спряха при една врата, не съжали, че не знае какво има в другите.
Раул почука и я бутна през прага.
Контрастът я свари неподготвена. Все едно се беше озовала в салон от началото на двайсети век, обитаван от изтъкнат член на Кралското научно общество. Цялата стая грееше с полиран махагон и орех. На пода имаше дебел килим в оттенъци на червено и зелено.
Библиотечки и витрини обточваха всички стени. Зад стъклата мярна първи издания на Нютоновите „Принципи“и Дарвиновия „Произход на видовете“. В една от витрините имаше осветен разгънат египетски ръкопис. Рейчъл се зачуди дали не е ръкописът, откраднат от музея в Кайро, подправеният текст със загадъчните стихове, който беше дал началото на цялото това смъртоносно приключение.
Накъдето и да погледнеше, очите й попадаха върху произведения на изкуството. Етруски и римски статуетки красяха лавиците, включително висок две стъпки персийски кон с отчупена глава, шедьовър, откраднат от Иран преди десет години, който вероятно изобразяваше прочутия кон на Александър Велики — Буцефал. На малкото свободни места по стените висяха картини. В една от тях Рейчъл позна платно на Рембранд, в друга — на Рафаело.
В центъра на стаята имаше масивно махагоново писалище с пищна дърворезба, близо до камина, висока от пода до тавана. Ниски пламъчета подскачаха в огнището.
