— Professore! — извика Раул и затвори вратата зад тях. От друга врата се появи доктор Алберто Менарди. Беше облечен с черен смокинг, поръбен с червено. Имаше наглостта да носи и римската си свещеническа якичка.
Стискаше под едната си мишница книга. Размаха пръст на Рейчъл.
— Не беше напълно откровена с нас. Сърцето й спря да бие.
Алберто се обърна към Раул.
— А ако ти не ми беше отклонил вниманието с необходимостта да оправям китката на американеца, щях да го открия по-рано. Елате и двамата.
Махна им да се приближат към писалището.
Рейчъл видя своята карта на средиземноморския район, разгъната на плота. Бяха добавени нови линии, кръгове, меридиани, градуси. Миниатюрни странни числа бяха изписани по единия й край. До картата бяха оставени компас, триъгълник и секстант. Алберто очевидно беше работил върху загадката — или защото нямаше доверие на Рейчъл, или защото смяташе, че двамата с вуйчо й са прекалено тъпи.
Префектът почука с пръст по картата.
— Рим не е следващата спирка по пътя. Рейчъл се опита да запази привидно спокойствие. Алберто продължи:
— Целият подтекст на този геометричен модел подсказва придвижване напред във времето. Дори и пясъчният часовник той сегментира времето, песъчинка по песъчинка чак до неминуемия край. По тази причина пясъчният часовник винаги е бил символ на смъртта, на края на времето. Присъствието на пясъчен часовник тук може да означава само едно.
Раул се навъси още повече, в знак че не разбира.
Алберто въздъхна.
— Очевидно означава края на това пътешествие. Сигурен съм, че накъдето и да насочва тази улика, тя сочи към края, към последната спирка.
Рейчъл усети как Раул се размърдва до нея. Бяха близо до крайната си цел. Но все още не разполагаха със златния ключ, а колкото и да беше интелигентен Алберто, явно не беше разкрил загадката докрай. Но щеше да го направи.
— Не може да е Рим — каза Алберто. — Това е движение назад, а не напред. Предстои ни да разбулим още една загадка.
— Само това можахме да измислим, преди да ни нападнат — каза Рейчъл и махна с ръка към стаята. — Нямахме вашите ресурси.
Алберто я наблюдаваше внимателно. После бавно каза:.
— Аз… склонен съм да ти вярвам. Монсеньор Верона е умен човек, но тази гатанка има много пластове.
Рейчъл запази унилата си физиономия — позволи си само малко страх, колкото да изглежда, че се е предала. Алберто работеше сам. Явно се беше затворил тук със задачата да разгадае мистериите на Двора. Не се доверяваше на никой друг, убеден в собственото си превъзходство. Той не би могъл да оцени по достойнство по-широката перспектива, сблъсъка и допълването на различни гледни точки. Те бяха сглобили мозайката с общи усилия, целият екип, а не благодарение на нечие самостоятелно вдъхновение.
Префектът обаче не беше глупак.
— Все пак — каза той, — редно е да съм напълно сигурен. Ти скри от нас за златния ключ. Може да си премълчала и друго.
Страхът впи нокти в сърцето й.
— Казах ви всичко — каза тя с цялата убедителност, която успя да изстиска от себе си. Но дали щяха дай повярват? ли щяха да я подложат на изтезания?
Преглътна с мъка, опитваше се да скрие тревогата си. Никога нямаше да проговори. Залогът беше прекалено голям. Беше видяла на какво е способна онази сила — в Рим и в Александрия. Такова нещо не трябваше да попада в ръцете на Драконовия двор.
Дори и животът на Монк вече не беше достатъчен залог. И двамата бяха войници. На хидрофойла Рейчъл беше издала информацията за златния ключ не само за да спаси Монк, но и за да включи в играта Грей, да му даде шанс да направи нещо. Тогава това й се стори разумен риск. Също като сега, и тогава на Двора му липсваше съществена част от мозайката. По някакъв начин Рейчъл трябваше да запази информацията за Авиньон и френското папство.
Или всичко щеше да отиде на вятъра.
Алберто сви рамене.
— Има само един начин да разберем дали знаеш нещо повече. Време е да изтръгнем от теб цялата истина. Заведи я в съседната стая. Би трябвало вече да сме готови.
Дишането на Рейчъл се ускори, а в същото време не й стигаше въздух. Раул я изблъска от кабинета на префекта. Алберто ги последва, като свали в движение смокинга си, готов да почне работа.
Рейчъл пак си спомни за ръката на Монк на палубата. Трябваше да се подготви за нещо още по-лошо. Не биваше да издава нищо. За нищо на света. Нищо не можеше да е толкова ужасно, че да изтръгне от нея истината.
Видя, че стаята от другата страна, онази със странната маса във формата на буквата X, сега е много по-ярко осветена. Някой беше включил хирургическата лампа над масата.
Раул й запречваше гледката и тя забеляза само бутилка за интравенозно вливане, закачена на стойка. Поднос с дълги хирургически инструменти, остри, извити като тирбушон или с назъбено острие като триони. Някакъв човек беше завързан за масата. 0, Господи… Монк?
— Можем да проточим разпита цяла нощ — каза Алберто и я заобиколи да влезе пръв в стаята. Приближи се до масата и си сложи стерилни латексови ръкавици.
Раул я повлече през прага.
И Рейчъл най-накрая видя кой лежи на масата, с разпънати и пристегнати ръце и крака и разкървавен нос.
— Някой дойде да души там, където не му е работа — ухили се Раул.
И в този миг от волята на Рейчъл не остана и помен.
Тя се хвърли напред.
— Не!
Раул я сграбчи за косата и я повали на колене.
— Ще гледаш оттук. Алберто взе един скалпел.
— Ще започнем с лявото ухо.
— Не! — изпищя Рейчъл. — Ще ви кажа! Ще ви кажа всичко! Алберто свали скалпела и се обърна към нея.
— Авиньон — проплака тя. — Авиньон.
Не изпита вина за постъпката си. Вече трябваше да разчита само на Грей. Всичките им надежди се фокусираха в него.
— Nonna… — простена Рейчъл.
Беше баба й.
Град Авиньон крещеше, пееше и танцуваше, облян в светлини.
Ежегодният летен театрален фестивал се провеждаше през юли и градът се превръщаше в най- голямото на света изложение на музика, драма и изкуство. Младежи щурмуваха града, разпъваха палатки в парковете, препълваха хотелите и общежитията. Купонът не спираше и за миг. Дори мрачното небе не пречеше на ентусиастите.
Вигор извърна поглед от една двойка, разменяща си бурни ласки на уединена пейка в парка. Дългата коса на жената почти скриваше усилията й да достави удоволствие на партньора си. Вигор забърза напред с Кат. Бяха решили да минат през парка към Плас дю Пале — Дворцовия площад. Папският дворец се издигаше на скалист хълм с изглед към реката.
