освен библейски притчи да са включили и други кодирани послания, предназначени за техните събратя, масонските алхимици.
На лицето на Кат се изписа съмнение.
— Трябва само да се вгледаш по-внимателно в някои произведения на готическото изкуство и ще започнеш да си задаваш интересни въпроси. Иконографията им е пълна със зодиакални символи, математически гатанки, геометрични лабиринти, излезли директно от алхимическите текстове на съответното време. Дори авторът на „Парижката Света Богородица“, Виктор Юго, посвещава цяла глава от романа си на това да се възмущава, че украсата на парижката катедрала е в противоречие с принципите на католическата църква. Описва готическото й изкуство като „бунтарски страници“ от камък.
Вигор посочи напред през дърветата. Вече се приближаваха към Дворцовия площад.
— А Фулканели и Юго не били единствените, които смятали, че в изкуството на тамплиерите има нещо еретическо. Знаеш ли защо петък тринайсети се смята за фатален ден?
Кат го погледна и поклати глава.
— Тринайсети октомври 1307 — а. Петък. Кралят на Франция, с подкрепата на папата, обявил тамплиерите за еретици и ги осъдил на смърт. Водачът им бил разпънат и изгорен на клада. Мнозина смятат, че истинската причина за гоненията срещу тамплиерите се криела в стремежа на краля да им отнеме влиянието и да се домогне до богатствата им, включително до тайното им познание. Френският крал подложил хиляди тамплиери на изтезания, но хранилището на богатствата им така и не било открито. Орденът на тамплиерите обаче така и не се възстановил.
— Денят наистина е бил фатален за тях.
— А е маркирал и края на едно черно столетие, ако питаш мен. — Двамата излязоха от парка и тръгнаха към центъра на града. — Разделението между Църквата и ордена на тамплиерите започнало сто години по- рано, когато папа Инокентий III брутално избил катарите, секта на християни-гностици, които били свързани с тамплиерите. Проточила се стогодишна война между ортодоксалната църква и гностичните вярвания.
— И всички знаем кой я е спечелил — каза Кат.
— Знаем ли наистина? Чудя се дали е било победа, или по-скоро асимилация. Ако не можеш да ги победиш, присъедини ги. През септември 2001 — ва се появи интересен документ, озаглавен „Пергаментът от Шинон“. Свитък, датиран приблизително година след онзи кървав петък тринайсети и подписан от папа Климент V, с който той опрощава и реабилитира рицарите тамплиери. За жалост, френският крал Филип не се съобразил с това и продължил гоненията в страната си. Защо обаче Църквата е променила толкова драстично отношението си? Защо папа Климент V е построил своя авиньонски дворец според готическата традиция, рожба на същите тези зидари-еретици? И защо Авиньон на практика се е превърнал в готическия център на Европа?
— Намекваш, че Църквата е направила завой на сто и осемдесет градуса и е приела тамплиерите в лоното си?
— Спомни си как вече стигнахме до заключението, че някои аспекти от вярванията на християните на Тома, християни с гностични убеждения, вече били пуснали филизи в Църквата. Може би те са убедили папа Климент да се намеси и да защити тамплиерите от зверствата на крал Филип.
— С каква цел?
— За да бъде скрито нещо изключително ценно — ценно и за Църквата, и за света. През столетието на Авиньонското папство тук се появила истинска вълна от ново строителство което в голямата си част било ръководено от Децата на Соломон. Лесно са можели да закопаят нещо, дори да е било със значителни размери.
— Но откъде ще започнем да търсим? — попита Кат.
— От сградата, построена от ръцете на тамплиерите и поръчана от онзи странен папа, сградата, която е един от най-големите шедьоври на готическата архитектура.
Вигор махна напред, където улицата се вливаше в голям площад, пълен с развеселени младежи. Цветни светлинни оформяха дансинг, рок група, качена на импровизиран подиум, блъскаше жици, а младежите се кълчеха, смееха се и крещяха. По краищата на площада бяха наслагани маси, и те заети от празнуващ народ. Жонгльор мяташе във въздуха запалени факли. Бирата течеше, заедно с кафе в картонени чашки. Цигарен дим се кълбеше във въздуха и се смесваше с дим от друг вид — ръчно свити цигари, пълни с трева.
Но зад този шумен купон се издигаше исполинска тъмна висока сграда, обточена от квадратни кули, с масивни каменни арки отпред и две високи коничени кули. Каменната й фасада беше в пълен контраст с веселбата долу. Историята я притискаше сякаш… историята и една древна тайна.
Дворецът на папите.
— Някъде в тази сграда е скрита бунтарска страница от камък — каза Вигор. — Сигурен съм. Трябва да я намерим и да я разчетем.
— Но откъде ще започнем? Той поклати глава.
— Каквото и да е уплашило Робърт Бойл, каквато и ужасна тайна да е продиктувала в крайна сметка съюза между тамплиерите еретици и официалната църква, каквато и мистерия да предизвика и този лов на съкровища из цялото Средиземноморие… отговорът е скрит тук.
Откъм реката повя студен вятър. Авиньон беше наречен на постоянния вятър откъм Рона, но сега, изглежда, се задаваше истинска буря. Звездите в небето бяха изчезнали. Сбираха се тъмни облаци.
Колко време им оставаше?
— Така стигнахме до извода, че търсеното място е Авиньон — завърши Рейчъл. — Френският Ватикан. Следващата и последна спирка.
Още стоеше на колене върху линолеума. Баба й все така лежеше вързана на масата. Рейчъл им беше казала всичко, до най-малката подробност. Беше отговорила на всички въпроси, зададени й от Алберто. Не се беше опитала да шикалкави. Не можеше да рискува префектът да изпробва откровеността й върху плътта на баба й.
Монк и Рейчъл бяха войници. Баба й не беше.
Нямаше да позволи нищо лошо да се случи на старицата. Сега зависеше от Грей да опази златния ключ от Двора. Беше стоварила цялата си надежда и доверие върху неговите плещи. Друг избор нямаше.
Докато тя разказваше, Алберто си водеше бележки — прескочи до кабинета си да вземе тефтер и химикалка, както и картата на Рейчъл. Когато тя приключи разказа си, той кимна, очевидно доволен.
— Разбира се. Толкова простичко, толкова елегантно. Накрая и сам щях да се сетя, но сега ще мога да съсредоточа усилията си върху следващата мистерия… в Авиньон.
И се обърна към Раул.
Рейчъл застина. Помнеше какво беше станало последния път. Макар да им беше казала за златния ключ, Раул все пак беше отсякъл ръката на Монк.
— Къде са монсеньор Верона и американката? — попита Алберто.
— По последна информация са тръгнали за Марсилия — каза Раул. — С частен самолет. Мислех, че изпълняват заповеди. Да са наблизо, но извън Италия.
— Марсилия е само на двайсет минути от Авиньон — каза Алберто и се намръщи. — Монсеньор Верона сигурно вече е на път към града и разбулването на загадката. Разбери дали самолетът им е кацнал.
Раул кимна, предаде нареждането на един от своите хора и той хукна да го изпълни. Рейчъл бавно се изправи.
— Баба ми… — успя да промълви. — Ще я пуснете ли вече? Алберто махна с ръка, сякаш съвсем беше забравил за старицата. Явно имаше по-важни неща наум.
Друг от подчинените на Раул се приближи и разкопча кожените каиши, които стягаха ръцете и краката на баба й. Разплакана като момиченце, Рейчъл й помогна да слезе от масата.
После се помоли — за Грей, за Монк, за себе си и за баба си.
Баба й стъпи неуверено на крака и се подпря на масата. Посегна да изтрие сълзите на Рейчъл.
— Хайде, хайде, дете… стига вече сълзи. Не беше чак толкова страшно. И по-ужасни неща съм
